Читать «Посвещаването» онлайн - страница 20

Дори не се замисли защо, просто искаше да огледа района. Тръгна по дългия тесен селски път, минаващ покрай редица от къщи. Беше толкова рано, че навън беше пусто. Най-накрая се озова пред красивата жълта къща с кулите. Високо в една от тях проблясваше стъкло. Докато се взираше нагоре с любопитство, забеляза движение в прозореца на приземния етаж, който беше най-близо до нея. В стаята, която беше кабинет или библиотека, стоеше високо и стройно момиче. То се беше навело над нещо като бюро пред прозореца, а лицето му се криеше зад водопад от изумителна дълга коса. Тази коса… Каси не можеше да свали очи от нея. Сякаш надолу се изливаха слънчеви и лунни лъчи. При това беше естествена — нямаше тъмни корени. Никога не беше виждала нещо толкова красиво.

Двете бяха така близо — Каси стоеше точно до спретнатия жив плет пред прозореца, а момичето — вътре, с лице към нея, но гледаше надолу. Каси захласната наблюдаваше какво прави непознатата. Ръцете на момичето се движеха грациозно, стривайки нещо в хаванче с чукало. Подправки? Каквото и да беше, движенията й бяха бързи и сръчни, а ръцете й — изящни и красиви.

Каси беше завладяна от странно усещане… „Ако само вдигне поглед. Просто да погледне през прозореца.“ И ако го направеше, тогава… нещо щеше да се случи. Каси не знаеше какво, но кожата й настръхна. Усети толкова силно чувство за връзка, за… родство. Ако момичето само вдигнеше поглед…

„Извикай я. Хвърли камъче по прозореца.“ Каси наистина се оглеждаше за камъче, когато отново долови движение. Момичето с искрящата коса се обърна, сякаш отговаряше на нечие повикване от вътрешността на къщата. За един кратък миг Каси зърна прекрасно свежо лице, после тя се обърна и бързо се отдалечи, а косата й се развя като коприна зад гърба й.

Каси въздъхна.

„Добре, че не направих тази глупост“ каза си тя, докато вървеше към къщата на баба си. Чудесен начин да се представиш на съседите си, хвърляйки камъни по прозорците им. Но у нея остана едно смазващо чувство на разочарование. Струваше й се, че няма да има друга възможност, че никога няма да събере кураж да се запознае с това момиче. Такава красавица несъмнено си имаше достатъчно приятели и без нея.

След като беше съзерцавала слънчевата викторианска сграда, плоската квадратна къща на баба й изглеждаше още по-грозна. Каси печално се отправи към стръмния бряг, за да погледа океана.

Синьо. Толкова наситено, че не знаеше как да го опише. Гледаше как водата мие тъмните скали и почувства необясним трепет. Вятърът развяваше косите й, а тя наблюдаваше как утринното слънце проблясва по вълните. И отново почувства… онази близост. Сякаш нещо шепнеше на кръвта й и се опитваше да докосне някаква струна дълбоко в нея. Имаше нещо особено в това място, в това златокосо момиче. Струваше й се, че всеки момент ще го разбере…

— Каси! — Тя се огледа стреснато. Баба й я викаше от прага на старото крило на къщата. — Какво правиш? За Бога, махни се от ръба!