Читать «Посвещаването» онлайн - страница 101

Каси можеше да понесе всичко, но не и това.

— Не можеш — прошепна тя. — Не можеш.

— Е, Каси, казах ти и преди. Ако бяхме приятелки, ама наистина добри приятелки, може би щях да съм в състояние да опазя тайната ти. С Диана може и да сме братовчедки, но аз съм готова на всичко за приятелките си и… — многозначително рече Фей, а очите й с цвят на мед не слизаха от лицето на Каси, — и очаквам от тях също да направят всичко за мен.

Каси най-накрая осъзна за какво беше всичко това. Светът около нея застина напълно. Сърцето й пропусна един удар и потъна като олово. Все по-надолу и по-надолу.

Когато стигна дъното, тя попита Фей с празен глас:

— Какво имаш предвид под всичко?

Фей се усмихна. Облегна се назад в леглото, а халатът й се разтвори, за да открие един красиво изваян гол крак.

— Ами, да видя — бавно рече тя, удължавайки момента, наслаждавайки му се. — Знам, че имаше нещо… о, да. Искам да притежавам онзи кристален череп, който Адам откри. Убедена съм, че знаеш къде го държи Диана. А ако не знаеш, сигурна съм, че можеш да разбереш.

— Не — промълви ужасено Каси.

— Да — рече Фей и се усмихна отново. — Това е, което искам, Каси. За да ми докажеш каква добра приятелка си ми. Нищо друго няма да свърши работа.

— Фей, ти видя какво се случи снощи. В този череп имаше нещо зло. И без това то вече броди на свобода… ако го използваш отново, кой знае какво може да се случи? — И тогава във вцепененото съзнание на Каси внезапно изплува едно предположение. — За какво ти е? — попита тя.

Фей поклати глава.

— Това си е моя малка тайна. Може би, ако станем достатъчно добри приятелки, ще ти кажа по-късно.

— Няма да го направя. Не мога. Не мога, Фей.

— Е, това е много лошо. — Веждите на Фей се повдигнаха и тя нацупи пълните си устни. — Защото това значи, че се налага да се обадя на Диана. Мисля, че братовчедка ми има право да знае какви ги върши Адам. — Тя се пресегна, взе телефона и започна да натиска бутоните с дългия си пръст, украсен с ален маникюр. — Ало, Диана? Ти ли си?

— Не! — викна Каси и стисна Фей за ръката.

Момичето натисна бутона за заглушаване.

— Това значи ли — попита тя, — че сме се договорили?

Каси не успя да каже нито „да“, нито „не“.

Фей се пресегна и я хвана за брадичката, както онзи първи ден на стълбите пред училището. Каси усети твърдостта на дългите й нокти, хладината и силата на пръстите й. Тя се беше вторачила в нея с тези странни очи с цвят на мед. „Соколите имат жълти очи“, внезапно си помисли Каси. А и пръстите на Фей я стискаха като нокти. Нямаше къде да бяга. Беше в капан… впримчена… като малка бяла мишка, уловена от граблива птица.

Златните очи продължаваха да я наблюдават… проникваха вътре в нея. Беше толкова замаяна, толкова уплашена. Намираше се в спалнята на Фей на втория етаж на къщата, в капан, далеч от всяка помощ.

— Договорихме ли се? Отново попита Фей.

Нямаше къде да бяга. Нямаше надежда. Зрението на Каси се замъгляваше, размазваше се, ушите й бучаха и тя едва чуваше Феи.

Усети как последните остатъци от съпротивата й се стопяват.