Читать «Дни на кръв и звездна светлина» онлайн - страница 4

Акива трябваше да я открие преди останалите.

Разгут твърдеше, че помни портала, а като се знае, че той е един от Падналите, сигурно наистина беше така. Акива се опита да ги проследи, но безуспешно, и накрая не му остана друго, освен да полети обратно към другия портал, който сам преоткри: този, пред който сега стоеше. Кой знае какво можеше да е станало, докато той си е губил времето да лети над планини и океани.

Накрая реши да остане невидим. Цената за това се плащаше лесно. Магията не се дава даром; болката беше нейната цена, но старите рани на Акива му я осигуряваха в изобилие. Не представляваше никакво усилие да я размени за нужното количество магия, колкото да се разтвори във въздуха.

После пое към дома.

Промяната в пейзажа бе едва доловима. Планините тук приличаха много на планините оттатък, макар че в света на хората в далечината мъждукаха светлинките на Самарканд. Сега наоколо не се виждаше никакъв град, а само една наблюдателна кула на остър планински връх, където двама стражи на серафимите крачеха напред-назад покрай парапета. Онова, което издаваше истинския Ерец, беше в небето: двете луни – едната ярка, другата призрачна, едва загатната.

Нитид, по-ярката от сестрите, бе химерската богиня, царуваща почти над целия свят. Само убийците и тайните любовници не ѝ бяха подвластни. Те принадлежаха на Елай.

Елай. Тялото на Акива се изопна като струна при вида ѝ. "Познавам те, ангеле", сигурно шепнеше тя сега – нали близо месец живя в нейния храм, пиеше от свещения ѝ извор и кръвта му изтече в неговите води, когато Белия вълк едва не го уби?

"Богинята на убийците вкуси от кръвта ми", помисли си той и се зачуди дали я е харесала и дали не иска още.

"Помогни ми да открия Кару невредима и ще получиш и последната капка."

Той полетя на юг и на запад, а страхът го дърпаше като с кука; колкото по-високо се вдигаше слънцето, толкова повече го обземаше паниката, че ще стигне твърде късно. Твърде късно и... тогава? Ще я открие мъртва? Той преживя отново екзекуцията на Мадригал: тупването на отсечената ѝ глава и тракането на рогата, които ѝ попречиха да се търкулне по ешафода. Но сега в мислите му не беше Мадригал, а Кару: същата душа в различно тяло и вече без рога, които да попречат на главата да се търколи, а само неправдоподобно синята коприна на косата ѝ. Макар сега очите ѝ да са черни вместо кафяви, те ще потъмнеят по същия начин, отново добили втренчения поглед на мъртвите и тя ще си отиде. Отново. Отново и завинаги, защото го няма вече Бримстоун да я възкреси. Отсега нататък смъртта наистина е смърт.

Ако той не се добере до там. Ако не я открие.

Най-накрая се появиха пред него: руините, които някога бяха Лораменди, укрепеният град на химерите. Сринати кули, разрушени бойници, овъглени кости, всичко, превърнато в пепел. Дори железните решетки, образували навремето свод над града, бяха огънати сякаш от ръцете на могъщи богове.