Читать «Дни на кръв и звездна светлина» онлайн - страница 3

Отново и отново.

Това си беше победа, макар и напразна, защото, когато набра телефона на Кару – за осемдесет и шест хиляди и четиристотен път – директно се включи гласовата поща. Зузана разбра, че той е излязъл от строя. Най-добрата ѝ приятелка беше изчезнала вероятно в някакъв отвъден свят и дори многократно излъчваният образ на зяпналия Каз, увенчан с корона от парфюмирана каша и останки от розов балон, не можеше да я утеши.

Пикнята обаче определено щеше да го направи.

2.

ПЕПЕЛ И АНГЕЛИ

Небето над Узбекистан, същата вечер.

Порталът се оказа пролука в небето. Вятърът свиреше в него и в двете посоки, съскаше като процеждащ се през стиснати зъби дъх, а там, където свършваше небето на единия свят, се откриваше небето на другия. Акива наблюдаваше преливането на звездите през цепнатината и се готвеше да премине отвъд. Оттатък мъждукаха звездите на Ерец видимо-невидимо, видимо-невидимо; Акива също ставаше ту видим, ту невидим. От другата страна на портала сигурно имаше стражи и той не знаеше дали да се разкрие пред тях.

Какво ли го чакаше в неговия собствен свят?

Ако брат му и сестра му са го обявили за предател, стражите ще го заловят още щом се появи – или поне ще се опитат да го направят. Акива не вярваше, че Хазаел и Лираз могат да го предадат, но последният спомен за тях беше още ясен в паметта му: Лираз – бясна заради неговата измяна, Хазаел – направо погнусен.

Не можеше да рискува да го заловят. Преследваше го още един образ, още по-отчетлив и скорошен от техните.

Кару.

Преди два дни тя го заряза в Мароко само с един поглед през рамо, толкова потресаващ, че предпочиташе да го беше убила. Но не скръбта ѝ бе най-страшното. По-страшна бе нейната надежда, нейната упорита, сляпа надежда, че казаното от него не може да е вярно. Той обаче с абсолютната яснота на лишените от надежда знаеше, че това е самата истина.

Химерите бяха унищожени. Всички от нейното семейство бяха мъртви.

Заради него.

Разкаянието разяждаше Акива отвътре. Разкъсваше го парче по парче и той усещаше всичко – зъбите, които го раздират; отчаянието, което корми вътрешностите му; непоносимият кошмар наяве заради онова, което стори. Точно в този момент Кару сигурно стои затънала до глезени в пепелта на своя народ, самотна сред руините на Лораменди. Или още по-лошо – може да е с онова изчадие Разгут, което я води обратно към Ерец. Какво ли ще стане с нея тогава?

Трябваше да ги последва. Кару не разбираше. Светът, в който се връщаше, не беше като този от нейните спомени. Сега там нямаше да открие нито помощ, нито утеха – само пепел и ангели. Серафимите охраняваха зорко доскорошните Свободни владения, а единствените оцелели химери бяха оковани във вериги и откарани на север, гонени от камшиците на поробителя. Веднага ще я разкрият – кой би могъл да я подмине с тази нейна яркосиня коса и устремния ѝ полет без криле? Ще бъде убита или пленена.