Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 98

— Дори така да е, не ни остава друго, освен да действаме — отбеляза Роланд.

— И да чакаме петнайсети юли, когато Балазар и хората му показват истинското си лице — вметна Сузана.

— Защо не оставим хората от Кала сами да се оправят? — предложи Еди. — Съжалявам, че го казвам, Роланд, но може би това е най-правилното решение.

— Не можем да го сторим, Еди.

— Защо?

— Защото Калахан държи Черната тринайсетица — обясни Сузана. — Тя ще е наградата за помощта ни. А ние имаме нужда от нея.

Роланд поклати глава:

— Той ще ни я даде независимо от решението ни. Мисля, че вече ви го казах: той ужасно се страхува от нея.

— Да, и аз имам такова чувство — съгласи се Еди.

— Трябва да им помогнем, защото такова е наследството на Елд. Задължени сме.

Стори му се, че вижда насмешлив проблясък в очите и. Вероятно думите му звучаха смешно, но не Сузана му се присмиваше сега. Това беше Дета или Мия. Въпросът бе коя от двете. А може би и двете?

— Мразя това чувство — сподели Сузана. — Това усещане за мрак.

— На пустеещия парцел ще е по-добре — увери я Джейк; тръгна и другите го последваха. — Розата носи облекчение. Ще видите.

9.

Когато прекоси Петдесета, Джейк ускори ход. След Четирийсет и девета се затича. На ъгъла на Четирийсет и осма премина в спринт. Не можеше да се сдържи. На Четирийсет и осма светофарът беше зелен, но когато момчето премина, светна червено.

— Джейк, почакай! — извика Еди, но момчето не спря.

Може би не можеше. Еди, Роланд и Сузана също чувстваха привличането на розата. Доловиха лека мелодия, изключително приятна. В пълен контраст с отвратителното усещане за мрак навсякъде наоколо.

Мелодията навя у Роланд спомени за Меджис и Сюзан Делгадо. За горещи целувки върху килим от мека трева.

Сузана си спомни баща си, когато като малка бе пропълзявала в скута му и бе притискала нежната си буза в грубия му пуловер. Спомни си миризмата му: на тютюн за лула и билковия мехлем и мустерола, с които мажеше китките си, заболели от артрит още на двайсет и петата му година. За нея тази миризма означаваше, че всичко е наред.

Еди си спомни едно пътуване до Атлантик Сити в детството си. Сигурно е бил на не повече от шест. Майка им ги беше завела. По едно време тя и Хенри отидоха да купят сладолед. Госпожа Дийн бе посочила тротоара с думите: „Посади дупето си тук, млади господинчо, и не мърдай, докато не се върнем.“ Той се подчини. Можеше да седи там цял ден, загледан в плажа и неуморните вълни на океана. Чайките се носеха над пенестата вода и сякаш разговаряха. При всяко отдръпване на вълните върху пясъка оставаше мокра ивица, толкова ярка под слънцето, че той не можеше да я гледа, без да примижи. Бученето на прибоя го опияняваше. „Мога да стоя тук вечно — беше си помислил. — Мога вечно да гледам тази красота, защото тук всичко е хубаво и спокойно. Тук всичко е наред.“

Сега петимата (защото и Ко го изпитваше) имаха същото чувство — че всичко е както трябва.

Без да разменят и дума, Роланд и Еди хванаха Сузана под мишниците, вдигнаха я и я понесоха. На Второ и Четирийсет и седма колите хвърчаха с пълна скорост. Роланд вдигна ръка към приближаващите фарове и изкрещя: