Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 100

„Не, Роланд — прозвуча в главата му гласът на Алан. — Не е тук времето и мястото.“

— Ще остана с нея — предложи Джейк.

В гласа му личеше огромно съжаление и колебание и Роланд изпита силна обич към момчето, което веднъж бе оставил да загине. Гласът зад оградата ги викаше с любов и на Стрелеца му се стори, че дочува и думи на прошка.

— Не — отсече Сузана. — Върви, сладурче. Ще се справя. — Усмихна се. — Аз също познавам този град. Мога да се грижа за себе си. Освен това… — Зашепна, сякаш споделяше голяма тайна: — Струва ми се, че сме невидими.

Еди отново я изгледа изпитателно, сякаш се питаше как бе възможно да не иска да ги придружи, но този път Роланд не се разтревожи. Тайната на Мия засега щеше да остане скрита; повикът на розата бе твърде силен и не позволяваше на Еди да мисли за нищо друго. Той отчаяно искаше да я види.

— Не бива да се разделяме — неохотно рече той. — За да не се загубим. Ти сам го каза, Роланд.

— На какво разстояние е розата, Джейк? — попита Стрелеца. Трудно му бе да говори под звуците на мелодията.

— Приблизително в средата на парцела е. На трийсетина метра оттук.

— Щом чуем камбаните, всички се втурваме насам. Ясно?

— Ясно — съгласи се Еди. — Всички, заедно с Ко — допълни Джейк.

— Не, Ко ще остане със Сузана.

Джейк се намръщи. Роланд не беше очаквал да се възпротиви.

— Джейк, Ко няма обувки. Ти сам каза, че имало счупени стъкла.

— Дааа… — неохотно потвърди момчето; коленичи и се вгледа в златистите очи на животинчето. — Стой със Сузана, Ко.

— Ко! Окей!

Джейк се изправи, обърна се към Роланд и кимна.

— Сюз? Сигурна ли си? — отново попита Еди.

— Да.

В гласа и не личеше никакво колебание. Роланд бе почти сигурен, че Мия е установила пълен контрол. Почти. Дори сега не беше сигурен. Тананикането на розата не му позволяваше да мисли логично… просто създаваше усещането, че всичко ще е наред.

Еди кимна, целуна я и пристъпи към оградата със странното стихче: „О, СУЗАНА МИА, психарката проклета.“ Направи столче с ръце, Джейк стъпи в него и след миг беше от другата страна.

— Ейк! — изкрещя Ко, сетне се умълча, послушно приседнал до босите крака на Сузана.

— Ти си следващият, Еди — каза Роланд.

Направи столче с ръце, но Еди просто се хвана за оградата и се прехвърли. Наркоманът, който Роланд бе срещнал на летище „Кенеди“, никога не би направил така.

— Стойте тук и не мърдайте. И двамата — заръча Роланд.

— Слушам — отвърна Сузана и почеса Ко по меката козина. — Нали, приятел?

— Окей!

— Отивай да видиш розата, Роланд, докато още можеш.

Роланд я изгледа колебливо, после се хвана за оградата и прескочи, оставяйки Сузана и Ко сами на най-съдбовния уличен ъгъл в цялата вселена.

11.

Започнаха да се случват странни неща.

Електронният часовник на музикалния магазин показваше часа и температурата на въздуха: 8:77/18; 8:77/18; 8:77/18. После изведнъж се смени на 8:34/18; 8:34/18; 8:34/18. Тя не сваляше поглед от екрана, можеше да се закълне. Дали електронното устройство се беше повредило?