Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 96

Еди пръв ги достигна. Спря пред Сузана и се втренчи удивено в нея.

— Е? Какво мислиш, сладурче? — попита тя нервно, като жена, която се е появила пред съпруга си с екстравагантна нова прическа.

— Това определено е подобрение. Не са ти нужни крака, за да те обичам, но са наистина прекрасни. Боже мили, сега си с два пръста по-висока от мен.

Сузана се засмя. Ко подуши глезените и, които не познаваше, и също се засмя, макар че звучеше по-скоро като лай.

— Харесва краката ти, Сюз — рече Джейк.

Този странен комплимент я разсмя отново. Момчето не забеляза; вече се беше обърнало към Роланд:

— Искаш ли да видиш книжарницата?

— Има ли какво да се гледа?

Джейк посърна:

— Всъщност не много. Затворено е.

— Ако има време, преди да ни върнат, искам да видя парцела. И розата.

— Болят ли те? — обърна се Еди към Сузана; гледаше я изпитателно.

— Идеално ги чувствам. Идеално.

— Изглеждаш променена.

— Нищо чудно!

Тя затанцува весело. Възбудата и компенсираше изгубената грация. Някаква жена с костюм и дипломатическо куфарче в ръка вървеше устремено срещу тях. В последния момент се отклони рязко.

— Как няма да съм променена? Нали имам крака!

— Също като в песничката — отбеляза Еди.

— Каква песничка?

— Няма значение.

Той я притисна в прегръдките си, но Роланд ясно виждаше недоумението в очите му. „Може би все пак ще се откаже“ — помисли си.

Еди наистина се отказа от повече въпроси. Целуна жена си по устните и се обърна към Роланд:

— Значи искаш да видиш знаменития парцел и още по-знаменитата роза, а? Е, аз също. Води ни, Джейк.

7.

Джейк ги поведе по Второ Авеню. Спря за кратко, за да надникне в „Ресторант за мисълта «Манхатън»“. В този магазин обаче не се разхищаваше електричество и не се виждаше почти нищо. Роланд се беше надявал да зърне менюто с книгите, но го нямаше. Джейк прочете мислите му и обясни:

— Сигурно го сменят всеки ден.

— Сигурно.

Роланд остана втренчен в мрака на магазина още няколко секунди. Виждаше само тъмните етажерки, няколко маси и плота, който Джейк бе споменал — където старците пиеха кафето си и играеха тукашната версия на „Замъци“. Не се виждаше нищо интересно, но той почувства нещо, дори през стъклото: отчаяние и скръб. Ако беше миризма, замисли се Роланд, щеше да е вкиснала и леко застояла. Миризмата на провала. На несбъднати мечти. Това правеше собственика идеална мишена за хора като Енрико Балазар „Ил Роче“.

— Видя ли достатъчно? — попита Еди.

— Да. Да вървим.

8.

За Роланд разходката по Второ Авеню от Петдесет и четвърта до Четирийсет и шеста улица бе като посещение на непозната страна, в чието съществуване досега не е бил съвсем убеден. „За Джейк сигурно е още по-странно“ — помисли си. Просякът, който бе поискал от момчето четвърт долар, го нямаше, но ресторантът „При Пуф-паф“ стоеше — на ъгъла на Второ и Петдесет и втора. Една пряка по-нататък беше музикалният магазин „Кулата на килата“. Още бе отворен — според електронен часовник, който показваше времето с големи червени точки, беше осем и петнайсет. Отвътре се чуваше музика. Китари и ударни. Типично за този свят. Роланд си спомни свещената музика, която свиреха Беловласите в Луд. В известен извратен смисъл това беше Луд, на друго място и в друго време. Нямаше съмнение.