Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 76

— Брей! Ами кой седи от лявата му страна? Рекламните агенти на „Тъпънуеър“?

— Сай, не знам. „Тъпънуеър“ е непозната дума за мен. Искаш ли да чуеш хороскопа си?

— Защо не?

Еди се насочи към лагера, като се ориентираше по смеха на момчетата и лая на Ко. Анди тръгна след него. Движеше се безшумно, почти като призрак.

— Кога си роден, сай?

Еди беше подготвен:

— Аз съм Лунна коза. Козел с брада.

— Зимен сняг — буен впряг, зимно момче — диво жребче.

— Див жребец, да, това съм аз. Не съм се къпал от месец, бъди сигурен, че мириша на пръч. Какво друго ти трябва, Анди, старче? Искаш ли да видиш дланта ми или нещо друго?

— Не е необходимо, сай Еди.

Роботът прозвуча весело и Еди си помисли: „Това е моето призвание — да нося радост по света. Дори роботите ме обичат. Това е моето ка.“

— Сега сезон е Пълнозем, благодарност ще речем. Месецът — червен на цвят; Ловджийска луна в Средния свят. Очаква те път, Еди! Дълъг път! Теб и приятелите ти! Още тази нощ ще се върнете в Кала Ню Йорк. Ще се срещнеш с дамата на мрака. И…

Еди се закова на място. Беше достатъчно близо до лагера, за да различи силуетите на останалите.

— Искам да науча нещо повече за това пътуване до Ню Йорк. И не ме будалкай, Анди.

— Ще попаднеш в тодаш, сай Еди! Ти и приятелите ти. Внимавайте. Когато прозвучи каммен — звънът, добре ме чуй, — трябва да свържете умовете си, за да не се загубите.

— Откъде знаеш тези неща, Анди?

— Така съм програмиран. Край на хороскопа, сай. Услугата е безплатна. Сай Калахан, Стареца, казва, че нямам разрешително да правя хороскопи, затова не мога да искам пари.

Това прозвуча на Еди като пълно безумие.

— Сай Калахан е прав. — Роботът тръгна към лагера, но той го спря: — Почакай малко, Анди, моля аз.

Сам се удиви колко естествено звучат местните изрази от неговата уста.

Анди спря и се обърна.

Еди имаше стотици въпроси за тодаша, но сега го интересуваше нещо по-важно:

— Нали знаеш Вълците?

— О, да. Казах за тях на сай Тян. Той се ядоса.

На Еди отново му се стори, че долавя самодоволство в гласа му; това го удиви. Как бе възможно робот, макар и оцелял от старото време, да злорадства заради бедите на хората? Как?

„Много бързо забрави влака, сладурче“ — прозвуча в съзнанието му гласът на Сузана. Сетне чу Джейк: „Блейн Влака мамата си трака.“ Накрая си помисли: „Ако смяташ това момче за обикновено панаирджийско чучело, Еди, жестоко грешиш.“

— Разкажи ми за Вълците.

— Какво искаш да знаеш за тях, сай Еди?

— Първо, дали идват тук само за забавление. Само да стъпят на тази земя и да се изпърдят юнашки. За кого работят. Защо отвличат децата. И защо ги връщат затъпели. — Сетне му хрумна един друг въпрос, може би най-логичният. — От колко време идват?

Откъм вътрешността на робота се чу тракане. Този път много дълго, може би цяла минута. Когато Анди заговори, гласът му беше променен. На Еди му напомняше на полицай Боскони в стария му квартал. Бруклин Авеню, това беше районът на Боско Боб. Когато го срещнеше случайно на улицата, Боб го заговаряше като човек — как си, Еди, как е майка ти, как е онзи нехранимайко брат ти, смяташ ли да се включиш в отбора на „Мидлърс“, добре, чао, до скоро в спортната зала, стой далеч от тревата, всичко хубаво. Ако обаче го заподозреше в нещо, Боско Боб ставаше съвсем друг човек. В такива случаи полицай Боскони не се усмихваше, очите му се превръщаха в кубчета лед. Боско Боб никога не беше удрял Еди, но на два пъти — единия точно след подпалването на магазина на Ву Ким — той бе почувствал, че униформеният негодник е готов да го пребие, ако се опита да му върти номера. Не беше шизофрения — поне не като при Дета/Одета, — но много приличаше. В това тяло живееха двама полицаи Боскони. Добрият Боско Боб. И лошото ченге.