Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 75

Тук Тян, който се бе поразпалил, почувства укорителния поглед на Заля и стана — да донесял гърне боб и чиния кисело зеле за омилостивяване на жена си.

— И така — рече Еди, като начерта дъга в прахта, — това са граничните земи. Кала. Дъга, простираща се на север и юг в продължение на… какво разстояние, Заля?

— Това не е женска работа — отвърна тя; сетне, след като се увери, че мъжът и е още при огъня и оглежда гърнетата, попита: — В колела или в километри?

— Както ти е по-лесно, но предпочитам в километри.

Тя кимна: — Около три хиляди километра натам… — Посочи на север. — И два пъти по толкова натам… — Махна на юг. Остана за момент с разперени ръце, сетне ги отпусна и отново зае предишната си смирена поза.

— И тези градове… тези Кала… се простират до края на тази ивица?

— Така се говори и търговците постоянно идват и си отиват. На североизток оттук Великата река се разделя на две. Източният ръкав се нарича Девар-тет Уай… Малки Уай. Разбира се, от север идват много повече лодки, защото реката тече от север на юг, ако разбираш.

— Ясно. А на изток? Тя сведе очи и прошепна едва чуто:

— Тъндърклап. Никой не ходи там.

— Защо?

— Там е мрак — отвърна тя със сведени очи, после вдигна ръка към посоката, от която бяха дошли Роланд и приятелите му, към Средния свят, — Там светът свършва. Или поне така се говори. А там… — Посочи на изток и вдигна очи към Еди. — …е Тъндърклап. Там светът вече е свършил. Ние сме по средата и само искаме да ни оставят на мира.

— Мислиш ли, че ще стане?

— Не — отвърна тя и Еди видя сълзи в очите и.

Скоро след това Еди се извини и се оттегли в гората, за да се усамоти. Когато се изправяше и посягаше към някакви листа, за да се избърше, зад гърба му прозвуча глас:

— Не тези, сай, моля аз. Отровни са. Адски сърби.

Еди подскочи и се обърна рязко; с една ръка стисна смутено гащите си, с другата посегна към кобура, закачен на близкото дърво. Сетне видя кой (или какво) е заговорил и се успокои.

— Анди, не е готско да се промъкваш зад хората, докато кендзат. — Посочи един буен храст. — Ами тези? Какво ще си навлека, ако се избърша с тях?

Последва неразбираемо щракане.

— Какво? — попита с недоумение Еди. — Нещо сбърках ли?

— Не, просто обработвам информацията, сай. „Готско“ — непозната дума. „Промъквам се“ — не съм се промъкнал, а дойдох нормално. „Кендзам“ — вероятно жаргонен глагол за…

— Да, точно за това. Само че слушай, ако не си се промъкнал, как така не съм те чул? Тъй де, пълно е със сухи клонки. Нормално е да пращят, когато човек стъпва по тях.

— Аз не съм човек, сай — отвърна Анди и на Еди му се стори, че долавя известно самодоволство в гласа му.

— Робот, тогава. Как е възможно голям робот като теб да стъпва толкова безшумно?

— Така съм програмиран. Тези листа са добри, моля аз.

Еди завъртя раздразнено очи и откъсна една шепа.

— О, да, програмиран бил. Ясно. Трябваше да се досетя. Благодарност-сай, дълги дни, дрън-дрън ярина и манна небесна.

— Небеса — място, където се отива след смъртта; вид рай. Според Стареца онези, които отидат на небето, седят от дясната страна на Господа Всемогъщ во век и веков.