Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 72

— Разбира се.

— Какво е второто ти име?

Сузана почувства малко по-рязък тласък; отдаде го на изненадата.

— Странен въпрос, младежо. Защо питаш?

— О, чисто любопитство. Опитвам се да гадая бъдещето по средните имена.

„Внимателно, Еди, внимателно“ — помисли си Сузана, но все пак и се стори забавно.

— Тъй ли?

— Да. Знаеш ли, обзалагам се, че средното ти име започва с… — Еди се престори, че пресмята нещо. — …с буквата Д. Произнесе я „де“, както бе прието в официалния език. — Предполагам, че е късо. Четири букви? Може би пет?

Сузана отново усети по-рязко бутване.

— Дявол те взел, моля аз! — възкликна Овърхолсър. — От къде позна? Кажи!

Еди вдигна рамене:

— С малко изчисления и отгатване. Да си призная, греша почти толкова често, колкото познавам.

— По-често — вметна Сузана.

— Да ти кажа, средното ми име е Дейли — рече Овърхолсър, — макар че сам не знам защо. Останал съм пълен сирак още като дете.

— Моите съболезнования — каза Сузана.

Еди се отдалечи. Вероятно, за да уведоми Джейк, че са познали за средното име: Уейн Дейли Овърхолсър. Деветнайсет букви.

— Този младеж мъдрец ли е, или глупак? — попита я Овърхолсър. — Кажи ми, моля аз, защото сам не мога да разбера.

— По малко и от двете.

— Не ще и дума за този стол обаче. Дяволски умно изобретение.

— Благодарност-сай — отвърна тя и си отдъхна; изразът прозвуча естествено, защото и дойде отвътре.

— Откъде си?

— Отдалеч.

Тази насока на разговора не и харесваше. Роланд трябваше да реши каква част от миналото им да разкаже (или да не разкаже). Той беше техният дин. Освен това, като говори само той, нямаше опасност от разминаване на версиите им. Тя обаче реши да сподели още малко информация:

— Минахме през едно изтъняване. Идваме от другата страна, където светът е много различен.

Обърна се и го погледна изпитателно. Лицето му беше почервеняло от усилието, но иначе се справяше добре за човек около шейсетте. — Разбираш ли за какво говоря?

— Да — отвърна той, изхрачи се и плю настрани. — Не че ми се е случвало. Никога не се отдалечавам много от фермата. Ние в Кала обаче не сме глупави, да знаеш. „О, да, знам“ — помисли си тя, като гледаше поредния маркировъчен знак; бедното дърво, в чиято кора беше издълбан, надали щеше да преживее зимата.

— Анди ни е разказвал за изтъняванията много, много пъти. Казва, че издавали звук, ама не може да обясни какъв.

— Кой е Анди?

— Скоро ще го видиш, сай. И ти ли си от онзи Кала Йорк като приятелите ти?

— Да — отвърна тя и се наежи.

Заобиколиха едно разкривено дърво. Гората бе оредяла, а миризмата на месо се беше усилила. На месо… и кафе. Стомахът и изкъркори.

— Не може да са стрелци — рече Овърхолсър и кимна към Джейк и Еди. — Ти, разбира се, няма да го признаеш.

— Когато му дойде времето, сами ще прецените.

Той замълча. Количката затрака по каменист терен. Пред тях Ко припкаше между Джейк и Бени Слайтман, които веднага се бяха сприятелили като всички момчета на тяхната възраст. Тя се запита дали е за добро. Защото те бяха много различни. С времето щяха да разберат и това да им донесе разочарование.