Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 71

Роланд го слушаше търпеливо, като кимаше от време на време. Не казваше почти нищо. Накрая Овърхолсър замълча и се вгледа изпитателно в бледите му сини очи.

— Наистина ли си този, за когото се представяш? — попита след кратка пауза. — Кажи ми честно, сай.

— Аз съм Роланд от Гилеад.

— От рода на Елд? Така ли?

— По кръв и призвание.

— Само че Гилеад… Гилеад отдавна не съществува.

— Аз съм тук.

— Ще ни избиеш ли, ще причиниш ли гибелта ни? Кажи, моля аз?

— Какво решаваш, сай Овърхолсър? Не по-късно; не след ден, седмица или месец, а в тази минута?

Овърхолсър запази дълго мълчание. Гледаше ту Роланд, ту Еди. Явно не бе свикнал да променя решението си; ако го стореше, би изпитал непоносима болка. От другата страна се чу смехът на момчетата; Ко им беше донесъл нещо, хвърлено от Бени — пръчка, голяма почти колкото скункса.

— Ще ви изслушам — рече накрая. — Само толкова, да ми помогнат боговете, и казвам благодарност.

— С други думи, обясни надълго и нашироко защо това начинание е пълна лудост — разказа по-късно Еди на Сузана, — а накрая направи онова, което Роланд искаше. Беше като магия.

— Понякога Роланд наистина омагьосва — отбеляза тя.

6.

Пратениците от Кала бяха устроили лагера си на полянка на върха на едно възвишение недалеч от пътеката, но малко встрани от Пътя на Лъча — там облаците изглеждаха толкова ниско, сякаш човек можеше да ги докосне. Пътят им през гората бе маркиран с издълбани по дърветата знаци, на места големи колкото човешка длан. Тези хора можеше да са опитни земеделци, но в леса явно се чувстваха като в небрано лозе.

— Може ли да ти помогна с количката, младежо? — предложи Овърхолсър на Еди, когато преодоляваха последната стръмна отсечка.

Сузана усети миризма на печено и се запита кой върши домакинската работа за цялата дружина. Жената бе споменала някой си Анди. Дали беше слуга? Личен прислужник на Овърхолсър? Може би. Несъмнено човек с такава голяма и скъпа шапка можеше да си позволи да има личен слуга.

— Разбира се — отвърна Еди.

Не посмя да добави „моля аз“ („Все още му звучи изкуствено“ — помисли си Сузана), но отстъпи встрани и направи място на Овърхолсър зад инвалидната количка. Фермерът беше едър мъж, склонът — доста стръмен, и се налагаше да бута жена, тежаща около шейсет килограма, но дишането му, макар и тежко, остана равномерно.

— Може ли един въпрос, сай Овърхолсър? — попита Еди.