Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 60

— Кой си ти? — попита Еди.

— Къде са приятелите ти? — поинтересува се Сузана.

— Откъде си? — добави Джейк; очите му блестяха възбудено. Новодошлият носеше дълго черно палто и тъмна риза. Дългата му побеляла коса бе щръкнала на слепоочията и отпред. На челото му имаше белег с формата на кръст.

— Приятелите ми чакат на известно разстояние оттук — отвърна той и разсеяно махна към гората. — Сега мой дом е Кала Брин Стърджис. Преди това съм живял в Детройт, Мичиган, където работех в един приют за бездомници, раздавах им безплатна супа и провеждах срещи на Анонимните алкохолици. Още по-преди за кратко съм живял в Топека, Канзас. — Той весело огледа удивените лица на тримата. — Преди това съм живял в Ню Йорк, а още по-преди — в едно градче на име Джерусалемс Лот в щата Мейн.

7.

— Ти си от нашия свят — установи с лека въздишка Еди. — Свети Боже, ти наистина си от нашия свят!

— Да, така излиза. Казвам се Доналд Калахан.

— Сигурно си свещеник — отбеляза Сузана. Премести поглед от малкия кръст на врата му — малък и скромен, но златен — към по-големия, прорязан на челото му.

Калахан поклати глава:

— Вече не. Навремето бях. Може би някой ден, с Божията благословия, отново ще бъда, но не сега. Сега просто съм един Божи служител. Мога ли да попитам… откога сте?

— 1964 — отвърна Сузана.

— 1977 — каза Джейк.

— 1987 — завърши Еди.

Очите на Калахан проблеснаха:

— От 1987, а? Аз пък съм тук от 1983. Кажи, младежо, „Ред Сокс“ бяха ли спечелили световната купа, преди да на минеш насам?

Еди разпери ръце и се разсмя. Звучеше едновременно удивено и развеселено:

— Не, човече, съжалявам. Загубиха един мач последната година — срещу „Мете“ на стадиона „Ший“. Бил Бъкнър играеше на базата и пропусна една. Не можа да го преживее. Ела и седни при нас. Няма кафе, но Роланд — този обрулен пич от дясната ми страна — приготвя хубав билков чай.

Калахан погледна Роланд и направи нещо неочаквано: коленичи, леко наведе глава и допря стиснатия си юмрук до челото си:

— Хайл, стрелецо, добра да е срещата ни.

— Хайл — промълви Роланд. — Ела, добри страннико, и кажи от какво се нуждаеш.

Калахан го погледна изпитателно.

Роланд кимна спокойно:

— Каквато и да е срещата ни, може би ще намериш онова, което търсиш.

— Ти също — отвърна Калахан. — Ела тогава при нас. Ела и се присъедини към разговора ни.

8.

— Преди да пристъпим към същественото, може ли да изясним нещо? — попита Еди.

Роланд бе наклал голям огън и ровеше в багажа за малкото глинено гърненце — реликва от Старците, в което обичаше да прави чай.

— Разбира се, младежо.

— Казваш се Доналд Калахан.

— Да. С две „л“.

— Какво е бащиното ти име?

Калахан наведе леко глава, вдигна вежди и се усмихна:

— Франк. Има ли значение?

Еди, Сузана и Джейк се спогледаха. Едновременно им хрумна една мисъл: Доналд Франк Калахан. Деветнайсет букви.

— Значи има значение — досети се Калахан.

— Може да има — отвърна Роланд. — А може и да няма.

Той наля вода за чая; служеше си умело с меха.

— Пострадал си — отбеляза Калахан, като гледаше дясната му ръка.

— Справям се.

— С малко помощ от приятелите си — добави сериозно Джейк.