Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 61

Калахан кимна. Не разбираше, но знаеше, че не го засяга: те бяха ка-тет. Може би не знаеше точния термин, но самата дума нямаше значение. Близостта им личеше в погледите и поведението им.

— Вече знаете името ми — рече той. — Сега мога ли да науча вашите?

Те се представиха: Еди и Сузана Дийн от Ню Йорк; Джейк Чеймбърс от Ню Йорк; Ко от Средния свят и Роланд Дисчейн от Гилеад. При представянето на всеки Калахан кимваше и допираше юмрук до челото си.

— А пред вас стои Калахан от Лот — каза, когато всички казаха имената си. — Или така се наричах навремето. Сега съм просто Стареца. Така ме наричат в Кала.

— Приятелите ти няма ли да се присъединят към нас? — попита Роланд. — Нямаме много храна, но чаят винаги е в изобилие.

— Още не.

— Аха. — Роланд кимна, сякаш бе разбрал.

— Във всеки случай не сме гладни — рече Калахан. — В Кала реколтата е добра, поне засега, и сме готови с удоволствие да споделим храната си с вас. — Той замълча, сякаш си даваше сметка, че е избързал със сближаването, сетне добави: — Навярно. Ако всичко върви добре.

— Ако. Един мой учител го наричаше „думата с хиляда букви“.

Калахан се засмя:

— Сполучливо! Във всеки случай вероятно сме доста по-сити от вас. Освен това имаме пресни хлебни топчета (Заля ги откри), но предполагам, че и вие сте се натъкнали на тях. Тя каза, че някой вече бил брал.

— Джейк ги откри — потвърди Роланд.

— Всъщност Ко ги намери — уточни момчето и погали скункса по главата. — Надушва ги като куче-следотърсач.

— Кога усетихте присъствието ни? — поинтересува се Калахан.

— Преди два дни.

Калахан изгледа стрелеца леко раздразнено:

— Значи, откакто ви застигнахме по по-прекия път. А толкова се стараехме да не вдигаме шум.

— Ако нямахте нужда от някого с повече опит в следенето, нямаше да дойдете — отбеляза Роланд.

Калахан въздъхна:

— Истина е, изказвам благодарност-сай.

— За помощ ли идвате да ни молите? — попита Роланд.

В гласа му звучеше само леко любопитство, но Еди Дийн почувства, че кръвта му се смразява. Думите сякаш увиснаха във въздуха. Той не беше единственият, който го изпита. Сузана стисна ръката му. След миг Джейк го хвана за другата.

— По този въпрос нямам право да говоря от името на другите — отвърна предпазливо Калахан, може би дори плахо.

— Знаеш ли, че съм потомък на рода Елд? — попита Роланд със същия спокоен глас; посочи Еди, Сузана и Джейк, дори Ко. — Защото те са с мен. И аз съм с тях. Ние сме едно цяло. И ти знаеш какви сме.

— Такива ли сте? Всичките ли?

— Роланд, в какво ни забъркваш? — намеси се Сузана.

— В нищо, нищичко. Аз не съм ви задължен, нито вие на мен. Поне засега. Те още не са молили за нищо.

„Ще помолят“ — помисли си Еди. Сънищата за рози и закусвални и краткото тодаш забавление не бяха случайни. Не беше нужно да е ясновидец, за да се досети, че хората на Калахан щяха да помолят за помощ. Някой бе сложил да пече кестени и Роланд трябваше да ги извади от огъня. Само че не сам.

„Тук сгафихме, брато — помисли си Еди. — Съвсем закономерно, но сгрешихме. Ние не сме кавалерията. Не сме спасители. Не сме стрелци. Ние сме три заблудени души от Голямата ябълка, които…“