Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 59

— Да ти кажа, връщането в Ню Йорк не беше особено приятно — измърмори Еди. — Прекалено много се стреляше.

„Да не споменавам главата на брат ми, търкаляща се в кабинета на Балазар“ — помисли си мрачно.

— Никой от нас не е минавал през вратата на Дъч Хил — напомни Джейк. Роланд кимна:

— При първата ни среща ти изрече една голяма истина, хлапе. Каза го, когато умираше.

Джейк сведе очи, без да отговори. Не обичаше да си спомня онези мигове (за щастие не ги помнеше особено ясно) и знаеше, че Роланд също не обича. „Добре! — помисли си. — Разбира се, че няма да искаш да си го спомняш! Ти ме остави да падна! Ти ме остави да умра!“

— Каза, че има много други светове освен нашите. И наистина е така. Ню Йорк с многобройните си „кога“ е само един от тях. Той ни привлича по-силно заради розата. Сигурен съм в това. Сигурен съм, че в известен смисъл розата е Тъмната кула. Или…

— Или друга врата между световете — измърмори Сузана. — Врата, водеща към самата Тъмна кула.

Роланд кимна:

— Идвало ми е наум. Във всеки случай манихейците познават тези други светове и в известен смисъл са им посветили живота си. Тодаш за тях е най-светият ритуал, най-възвишеното състояние. Баща ми и приятелите му добре познаваха стъклените сфери. Вече приехме, че Магьосническата дъга, тодаш и вълшебните врати може би са едно и също.

— Накъде биеш, сладурче?

— Искам просто да ви напомня, че съм скитал доста. Заради промените във времето, отекването на времето, което съм сигурен, че всички сте усетили, търся Тъмната кула повече от хиляда години. Понякога пропускам цели поколения като чайка, която прелита от една вълна към друга, като едва намокря краката си. През цялото това време никога не съм се натъквал на тези врати. До онзи път на брега на Западното море. Нямах идея какво представляват, макар че знаех някои неща за тодаш и сферите на дъгата.

Роланд ги изгледа сериозно:

— Говорите, сякаш моят свят е пълен с магически врати, както вашият със… — Той се замисли за миг и добави: — … със самолети или автобуси. Само че не е така.

— Това място е особено, Роланд. — Сузана нежно докосна загорялата му от слънцето ръка. — Вече не сме в твоя свят. Сам го каза, когато се намирахме в онази разновидност на Топека, където Блейн се взриви.

— Съгласен съм. Просто искам да разберете, че тези врати може би се срещат много по-рядко, отколкото осъзнавате. А говорите не за една, а за две. Врати, които можете да насочвате във времето, както аз насочвам револвера си.

„Само че не ги насочваме с ръка“ — помисли си Еди и потрепери.

— Казано по този начин, Роланд, наистина звучи малко по-трудно.

— Добре, какво ще правим тогава? — попита Джейк.

— Може би аз ще ви помогна — прозвуча непознат глас.

Всички се обърнаха; само Роланд не се изненада. Бе усетил непознатия, когато се беше приближил по време на разговора им. Все пак се обърна към новодошлия с любопитство; един поглед му бе достатъчен да определи, че мъжът, застанал на пет-шест метра от тях, идва или от света на новите му приятели, или от някой подобен.