Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 253

— Бон воаяж, отче!

Калахан се строполява на каменната земя, покрита с костите на дребни животни. Капакът на кутията се затваря и той чувства моментно облекчение…, но после пак се отваря, много бавно, и окото пак се показва.

— Не — прошепва Калахан. — Само това не.

Той обаче не е в състояние да затвори кутията — силите му сякаш са го напуснали, — а тя не се затваря сама. Сякаш във вътрешността на черното око се появява червено петно, което бавно расте… и блести. Паника обзема Калахан, стиска гърлото му, заплашва да спре сърцето му.

„Това е Кралят — мисли си. — Това е Окото на Пурпурния крал, който гледа от леговището си в Тъмната кула. И ме вижда.“

— НЕ! — изкрещява Калахан от пода на пещерата край Кала Брин Стърджис. — НЕ! НЕ! НЕ МЕ ГЛЕДАЙ! В ИМЕТО НА ГОСПОД, НЕ МЕ ГЛЕДАЙ!

Окото обаче продължава да го гледа и Калахан не може да издържи този безумен поглед. Тогава изгубва съзнание. Три дни ще минат, преди отново да отвори очи, и тогава ще се озове при манихейците.

19.

Калахан ги изгледа тревожно. Нощта преваляше, до идването на Вълците оставаха двайсет и два дни. Той допи сайдера си, намръщи се, сякаш е отпил силно уиски, и остави чашата.

— Другото ви е известно. Хенчик и Джемин ме бяха намерили. Хенчик затворил кутията и вратата също се затворила. И сега Пещерата на гласовете вече се нарича Пещерата на портала.

— А ти, отче? — попита Сузана. — Какво направиха с теб?

— Занесли ме в бараката на Хенчик, в неговата кра. Там дойдох на себе си. Докато съм бил в безсъзнание, жените и дъщерите му ми давали вода и пилешки бульон, като изстисквали капки в устата ми.

— Само от любопитство да попитам, колко жени има? — поинтересува се Еди.

— Три, но може да има сношения само с една на нощ. Зависи от звездите или нещо подобно. Гледаха ме добре. Започнах да се разхождам из града и така ме кръстиха Скитащия старец. Не можех добре да осъзная къде съм попаднал, но в известна степен предишните ми митарства ме бяха подготвили. Бяха калили волята ми. Понякога, Господ ми е свидетел, си мислех, че това още се случва в двете секунди, докато летя от трийсет и третия етаж към улица „Мичигън“ — че така умът ми се приготвя за смъртта, като ми представя една прекрасна последна халюцинация за дълъг и спокоен живот. Друг път се опасявах, че се е случило онова, от което най-много се страхувах в „Дом“ и „Фар“ — че мозъкът ми е омекнал от алкохола. Представях си, че лежа в някоя лудница и си въобразявам всичко. През повечето време обаче приемах онова, което се беше случило. Радвах се, че най-после съм се озовал на това спокойно място, било то реално или въображаемо.

Когато се съвзех, отново се заех да изкарвам прехраната си както при скитанията ми из Америка. Тук няма фирми за временна заетост, но ако има желание, човек винаги може да си намери работа — има богати оризови реколти, но също и други насаждения и много добитък. Накрая отново започнах да проповядвам. Не го взех като съзнателно решение, просто един ден започнах. Открих, че тези хора знаят всичко за Исус Човека. — Калахан се засмя. — Наред с Отвъдното, Оризия и Биволската звезда… знаеш ли за Биволската звезда, Роланд?