Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 251

Черните точки в далечината потрепват; издигащите се потоци нагорещен въздух ги скриват и пак ги откриват. Скоро ще изчезнат.

— Кои са това? — повтаря Калахан.

— Хора, които най-вероятно никога няма да срещнеш — отвръща мъжът в черно; качулката му се размества и Калахан за миг зърва восъчноблед нос и контурите на око, като чашка, пълна с тъмна течност. — Ще умрат под планините. Ако не умрат под планините, в Западното море живеят гадини, които ще ги изпапкат живи. Хрус-хрус, страхотен вкус!

Той отново се засмива, но…

„Но не ми звучиш много убедено, друже“ — мисли си Калахан.

— Ако не друго, това ще ги убие. — Уолтър вдига кутията и Калахан отново дочува слабо неприятния звън на камбаните. — И кой мислиш, че ще им го занесе? Ка, разбира се, но дори ка се нуждае от помощник, кай-май. Това си ти.

— Не разбирам.

— Естествено, че няма да разбираш, а аз нямам време да ти обяснявам. Като Белия заек в „Алиса“, закъснявам, закъснявам, имам много важна среща. Виж сега, те ме преследваха, но ги измамих, и се върнах, за да си похортувам с теб. Бързам, бързам, бързам! Сега пак трябва да ги изпреваря, защото как иначе ще ги подмамя в капана? Затова, Дон, трябва да прекратяваме малкия си разговор, колкото и да не ни се иска. Хайде, бързо да се връщаме в обора. Тичай!

— Ами ако не искам?

Само че тук няма никакво „ако“. Калахан за нищо на света не иска да се връща в обора. Защо просто не помоли мъжа в черно да го пусне и не се опита да догони черните точки? Какво ще стане, ако му каже: „Аз трябва да отида с тях. Там ме зове моето ка“? Досеща се какво ще последва. Все едно да спориш с радиото. Сякаш да потвърди това, Уолтър казва:

— Няма значение какво искаш. Ще отидеш, където ти нареди Кралят, и там ще чакаш. Ако тези двамата умрат, както съм почти сигурен, че ще стане, ще живееш дълги години в спокойно пасторално блаженство и с лъжливо, но без съмнение приятно чувство за изкупление. Ще достигнеш своето ниво на Кулата дълго след като съм се превърнал в прах и пепел на моето. Това ти гарантирам, отче, защото съм го видял във вълшебното стъкло, истина казвам! Ако обаче оцелеят? Ако се озоват там, където ще те изпратя? Тогава ще им помогнеш по всеки възможен начин и така ще ги погубиш. Заплетена история, не мислиш ли?

Мъжът в черно тръгва към Калахан. Калахан отстъпва към обора, където го чака неоткритата врата. Не иска да ходи там, но няма къде другаде.

— Остави ме.

— Не. Няма да стане.

Мъжът в черно вдига кутията към Калахан и хваща капака.

— Не! — изкрещява Калахан.

Защото мъжът в черно не трябва да отваря кутията. Вътре има нещо ужасно, което би уплашило дори Барлоу.

— Върви и може би няма да я отворя — дразни го Уолтър.

Калахан отстъпва под сянката на обора. Скоро отново ще е вътре. Няма как да го избегне. Чувства как странната еднопосочна врата го чака.

— Безжалостен мръсник! — избухва той. Зениците на Уолтър се разширяват и за момент по лицето му се изписва обидено изражение. Може да е абсурдно, но в очите му Калахан съзира, че чувството е искрено. Това разбива всичките му надежди, че може би сънува, че това е последният проблясък преди смъртта. В сънищата — поне в неговите — лошите герои, злите герои никога не изпитват обикновени човешки емоции.