Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 255

— Господи — с уважение възкликна Еди; ако не друго, дързостта на тези мисли заслужаваше почит. — Обаче, отче… не е ли възможно да влошиш нещата?

— Джак Кенеди не беше лош човек — намеси се хладно Сузана. — Той беше добър човек. Велик човек.

— Може би, но знаеш ли какво? Мисля, че великите хора допускат най-съдбовните грешки. Освен това наследникът му можеше да е голям злосторник. Някой велик ловец на ковчези, който не е получил възможност благодарение на Харви Осуалд.

— Топката не допуска такива мисли — обясни Калахан. — Тя само мами хората да вършат зло, като им обещава, че ще направят добро. Нашепва им, че с действията си ще турят в ред не само едно нещо, а всичко.

— Да.

Гласът на Роланд прозвуча сухо, като изпращяването на клонка в огъня.

— Мислиш ли, че такова пренасяне във времето и пространството е възможно? — попита Калахан. — Или е само лъжа? Примамка?

— Мисля, че да. И вярвам, че когато напуснем Кала, ще минем през тази врата.

— Може ли да дойда с вас! — попита Калахан с изненадваща енергичност.

— Може би. И така, в крайна сметка ти прибра кутията със сферата в църквата. За да я накараш да млъкне.

— Да. И през повечето време действа. През повечето време тя спи.

— Въпреки това каза, че на два пъти те е изпращала в тодаш.

Калахан кимна. Възбудата му бе преминала. Изглеждаше уморен. И много стар.

— Първия път се пренесох в Мексико. Спомняте ли си началото на разказа ми? За писателя и момчето, които подозираха за вампирите. Те кимнаха.

— Една нощ, докато спях, сферата ме пренесе в Лос Сапатос в Мексико. На едно погребение. Погребението на писателя.

— На Бен Миърс? Автора на „Въздушен танц“? — попита Еди.

— Да.

— Някой видя ли те? — поинтересува се Джейк. — Защото нас никой не ни виждаше.

Калахан поклати глава:

— Не. Но чувстваха присъствието ми. Когато се приближавах до някого, той се отдръпваше. Сякаш се бях превърнал в студено течение. Във всеки случай, момчето беше там, Марк Петри. Само че вече не беше момче. Бе пораснал. От това и от надгробното му слово за Бен („Преди време петдесет и девет години ми се струваха…“ — така започна) предположих, че е средата на деветдесетте. Както и да е, не останах дълго… но достатъчно, за да се уверя, че младият ми приятел е добре. Може би в Сейлъмс Лот все пак бях извършил едно добро дело. — Той замълча за миг, после добави: — В това надгробно слово Марк наричаше Бен свой баща. Това много ме трогна, много.

— Къде попадна при втория си тодаш! — попита Роланд. — Когато попадна в замъка?

— Имаше птици. Големи черни птици. Друго не мога да ви кажа. Поне не посред нощ. — Калахан отново се изправи. — Може би друг път.

Роланд се поклони смирено:

— Благодаря, сай.