Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 252

— Правя само онова, което ми заповядат ка, Кралят и Кулата. Всички го правим. Ние сме техни роби.

Калахан си спомня съня, в който бе пътувал: изоставените силози, мрачните залези и дългите сенки, радостта си, докато бе влачил оковите, чийто звън му се струваше като прекрасна музика.

— Знам — казва той.

— Виждам. Хайде, движение.

Калахан отстъпва в обора. Отново усеща леката, почти недоловима миризма на старо сено. Детройт му изглежда далечен сън, халюцинация. Спомените за Америка — също.

— Само не отваряй кутията — моли той. — Ще направя каквото искаш.

— Добро отче си ти, Дон.

— Нали обеща да не ме наричаш така?

— Обещанията са, за да бъдат нарушавани, отче.

— Съмнявам се, че ще успееш да го убиеш — казва Калахан.

Уолтър се намусва:

— Това е работа на ка, не моя.

— Може би не е и на ка. Представи си, че той стои над ка.

Уолтър отстъпва, сякаш е получил плесница.

„Това бяха богохулни думи — мисли си Калахан. — А на този човек такива не му минават.“

— Никой не е над ка, лъжлив свещенико! — изсъсква мъжът в черно. — И стаята на върха на Кулата е празна. Знам го със сигурност.

Макар че няма представа за какво приказва мъжът в черно, Калахан отговаря, без да се замисли:

— Грешиш. Бог съществува. Той стои и наблюдава всички ни от небето. Той…

В този момент едновременно се случват няколко неща. Водната помпа в задното помещение се включва и започва да бучи. Калахан се блъска гърбом в твърдото, гладко дърво на вратата. Мъжът в черно вдига кутията и я отваря. Качулката му се отмята и разкрива острите черти на бледото му лице с озъбена уста. (Това не е Сейър, но по средата на челото му също има червена дупка, която нито кърви, нито се съсирва.) Калахан вижда какво има в кутията: вижда Черната тринайсетица, увита в червено кадифе и напомняща изцъкленото око на адско изчадие. Той закрещява, защото чувства безграничната и мощ: тя може да го изпрати където си поиска, дори в небитието. Вратата се отваря. И въпреки безумната си паника Калахан си помисля: „Когато отваряш кутията, вратата също се отваря.“ Залита назад и попада в някакъв друг свят. Чува крясъци и вопли. Един от тях е на Лупе, който го пита защо го е оставил да умре. Друг принадлежи на Роуена Магръдър, която му обяснява, че това е другият му живот, и го пита дали му харесва. Той понечва да запуши ушите си, започва да пада назад и в този момент си помисля, че мъжът в черно го е изблъскал в истинския ад. Когато вдига ръце, Уолтър пъха кутията с ужасната стъклена топка в тях. Топката се движи. Върти се като истинско око в невидима очна кухина. Калахан си мисли: „Жива е, това е истинско око, откраднато от някакво ужасно чудовище, и о, Боже, Божичко, то ме гледа!“

Той обаче взима кутията. Не иска да го прави, но не може да го предотврати.

„Затвори я, затвори я“ — мисли си, но пада, препънал се е (или мъжът в черно го е спънал, а може би неговото ка), и падайки, се извърта. Някъде отдолу всички гласове от миналото му го зоват, упрекват го (майка му иска обяснение защо е позволил нечистият Барлоу да счупи кръстчето, което му е донесла чак от Ирландия), а мъжът в черно изкрещява весело: