Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 250

— Ще ти го покажа! И двамата ще ти покажа! Може би не е твърде късно! Ела!

Той протяга ръка. Пръстите му, едва показващи се от ръкава, са дълги и бледи, неприятни на вид. Като восъчни. Калахан стои като закован и непознатият настоява:

— Хайде. Не можеш да останеш тук. Това е единствената разпределителна станция и никой не се задържа тук задълго. Ела.

— Кой си ти?

Забуленият изцъква нетърпеливо:

— Нямаме време за глупости, отче. Име, име, какво е едно име, както е казал някой. Шекспир ли беше? Вирджиния Улф ли? Вече не помня. Хайде, ела и ще ти покажа едно чудо. Нищо няма да ти направя; ще вървя пред теб, за да си спокоен. Хайде, идвай.

Забуленият се обръща. Робата му се развява като полите на вечерна рокля. Връща се в конюшнята и след малко Калахан тръгва след него. И без това няма какво да прави в помпената стая; тя е задънена улица за него. Навън може да избяга. „Къде ще избягам?“ Е, не може да знае, докато не види, нали?

Когато минава покрай вратата, забуленият почуква по нея.

— Да чукам на дърво, да спи под камък зло! — изрецитирва весело и стъпва в светлия правоъгълник при отворената врата на конюшнята.

Калахан вижда, че държи нещо в лявата си ръка. Квадратна кутия със стени по трийсетина сантиметра. Изглежда направена от същото дърво като вратата. А може би от нещо по-плътно. Във всеки случай материалът на кутията е по-тъмен. Калахан предпазливо следва забуления, готов е да спре, ако и той спре. Навън жегата е непоносима, като в пещ. Когато излиза, той вижда, че наистина са сред пустинята. От едната страна вижда някаква съборетина с основи от напукан пясъчник. Може би някога е била странноприемница. Или изоставен декор от филм за Дивия запад. От другата страна има заграждение, повечето му колове са паднали. Назад се простират десетки километри камениста пустиня. Няма нищо друго освен…

Не! Има още нещо! Две неща! На хоризонта се движат две малки точки!

— Ето, че ги видя! Добро зрение имаш, отче!

Мъжът в черно спира на двайсетина крачки от него. Започва да си тананика. На Калахан този звук никак не му харесва. Звучи като шумолене на мишки, които гризат стари кокали. В това няма голяма логика, но…

— Кои са това? — хладно пита Калахан. — Кой си ти? Къде сме?

Мъжът в черно разперва театрално ръце:

— Това е дълга история, а времето лети. Наричай ме Уолтър, ако искаш. Колкото до това място, то е разпределителна станция, както вече ти казах. Малко тихо местенце между данданията на твоя свят и шумотевицата на следващия. Мислеше се за голям пътешественик, а? Докато обикаляше по всички тези скрити шосета? Да, ама не, отче, истинското ти скитане тепърва започва.

— Не ме наричай така! — изкрещява Калахан.

Гърлото му е пресъхнало. Горещината сякаш натиска темето му като наковалня.

— Отче, отче, отче! — дразни го мъжът в черно.

Звучи злобно, но Калахан подозира, че оня се забавлява вътрешно. Този човек (ако изобщо е човек) явно често се надсмива над другите.

— Добре де, да не се караме за глупости. Ще те наричам Дон. Така повече ли ти харесва?