Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 220

8.

Нанагорно, и още как. След половин час стигнаха голяма канара, препречваща пътеката. Хенчик се зае да я заобиколи, с плющящи панталони, развята брада и дълги нокти, вкопчени в скалата. Роланд го последва. Камъкът бе нагрят от слънцето, но вятърът бе толкова студен, че го пронизваше. Той чувстваше как токовете на обувките му стърчат на стотици метри над урвата. Ако старецът бе решил да го убие, сега беше най-подходящият момент.

„Дори така няма да постигне нищо — помисли си. — Еди ще заеме мястото ми и другите двама ще го следват, докато имат сили.“

От другата страна на канарата пътеката свършваше с голям тъмен вход. Отвътре полъхваше леко течение. За разлика от планинския бриз то носеше неприятна миризма. Също и крясъци, човешки крясъци.

— Това писъците на клетниците в На’ар ли са?

— Престани с подигравките си поне тук — смъмри го сериозно старецът. — Защото сме изправени пред безкрая.

Роланд му вярваше. Предпазливо пристъпи напред, камъчетата под краката му изскърцаха и той постави лявата си ръка на кобура.

Вонята от зиналата паст на пещерата се усили. Задушлива, ако не направо отровна. Роланд притисна кърпичката до устата и носа си с осакатената си дясна ръка. Взря се в мрака. Кости, да, видя кости на гущери и други дребни животинки, но и нещо друго, силуета на нещо познато…

— Внимавай, Стрелецо — предупреди Хенчик, но се отдръпна, за да му даде път да влезе, ако иска.

„Желанието ми не е важно — помисли си Роланд. — Аз трябва да го направя. Вероятно това улеснява нещата.“

Силуетът в мрака се открои по-ясно. Роланд не се изненада да открие врата, същата като онези на брега на морето; защо иначе ще наричат пещерата Портала? Вратата бе от желязно дърво (а може би от призрачно) и стоеше на пет-шест метра навътре. Беше висока около два метра, също като онези на брега. И по същия начин стоеше самотно, пантите и не бяха закрепени никъде.

„При все това тя свободно се отваря и затваря на тези панти — помисли си той. — Ще се отвори, когато дойде време.“

Нямаше ключалка. Топчестата брава изглеждаше от кристал. На нея беше гравирана роза. На брега на Западното море трите врати бяха написани на свещения език: ЗАТВОРНИКЪТ, ГОСПОДАРКАТА НА СЕНКИТЕ и СМЪРТТА. Върху тази стояха йероглифите, които беше видял върху капака на кутията в църквата на Калахан:

— Означава „неоткрита“ — отбеляза Роланд.

Хенчик кимна, но когато Стрелеца понечи да заобиколи вратата, старецът го хвана за ръката.

— Внимавай да не се срещнеш лично с онези, на които принадлежат тези гласове.

Роланд видя какво имаше предвид. На три-четири метра зад вратата наклонът рязко се увеличаваше. Нямаше за какво да се задържи, скалата беше гладка като стъкло. След десетина метра подът изчезваше в пропаст. От нея долиташе хор от стонове. Сред тях се открои един глас. На Габриел Дисчейн.

— Роланд, недей! — крещеше духът на майка му от бездната. — Не стреляй, това съм аз! Аз съм ма…

Но преди да довърши, силен гърмеж прекъсна виковете и. Болка раздра главата на Роланд. Той притискаше кърпичката толкова силно до лицето си, че можеше да счупи носа си. Опита се да отпусне ръка, но не беше в състояние. От бездната прозвуча разочарованият глас на баща му: