Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 221

— Откакто си се родил, знам, че не си гений, но никога не съм подозирал, че си пълен идиот. Така да го оставиш да те изработи! О, богове!

„Не им обръщай внимание. Това дори не са духове. Струва ми се, че е само ехо, отразено някак си от собствените ми мисли.“

Когато заобиколи вратата, внимавайки да не се подхлъзне в пропастта отдясно, тя изчезна. Остана само силуетът на Хенчик като изрязан от черна хартия на входа на пещерата.

„Вратата още е там, но се вижда само от едната страна. И в това отношение е като другите.“

— Страшничко, а? — долетя гласът на Уолтър от бездната. — Откажи се, Роланд! По-добре да се откажеш и да умреш, отколкото да откриеш, че стаята на върха на Тъмната кула е празна.

Последва тревожният зов на Рога на Елд и Роланд настръхна. Това беше последният боен призив на Кътбърт Алгууд, преди да намери смъртта си от ръцете на диваците с омазаните в синьо лица.

Роланд смъкна кърпичката от лицето си и заотстъпва. Една крачка, втора, трета. Костите пращяха под краката му. На третата крачка вратата пак се появи, отначало странично, с езиче, сякаш закачено във въздуха. Той спря за момент, загледа се с възхищение в нея, както бе гледал другите три. Ако мръднеше главата си напред, вратата изчезваше. Ако я дръпнеше назад, тя отново се появяваше. Вратата не трептеше и контурите и не се размазваха. Тя или беше там, или я нямаше.

На връщане той се опря на желязното дърво. Почувства леки вибрации като от мощен двигател. От тъмната бездна Рия от Кьос крещеше, наричаше го копеле, което никога не е видяло истинския си баща, после от гърлото и се изтръгнаха писъци на агония, както когато изгаряше на кладата. Роланд не и обърна внимание и хвана кристалната топка на бравата.

— Не, Стрелецо, не смей! — тревожно извика Хенчик.

— Ще посмея.

Роланд понечи да завърти топката, но тя не помръдна. Той отново се отдръпна.

— Вратата е била отворена, когато сте намерили свещеника, нали?

Бяха говорили за това предишната нощ, но Роланд искаше да научи повече.

— Да. Двамата с Джемин го открихме. Нали знаеш, че ние, старите манихейци, винаги търсим други светове? Не за съкровища, а за просветление.

Роланд кимна. Знаеше също, че някои се връщаха от странстванията побъркани. Други никога не се връщаха.

— Тези планини са магнетични и прорязани с безброй проходи към други светове. Бяхме отишли в пещерата при старата гранатова мина и получихме послание.

— Какво послание?

— На входа на пещерата имаше някаква машина. Натиснахме копчето и тя заговори. Каза ни да дойдем.

— Знаехте ли за пещерата?

— Да, но преди да намерим отеца, я наричахме Пещерата на гласовете. Вече знаеш защо. Роланд кимна и даде знак на Хенчик да продължава.

— Гласът от машината говореше с акцент като твоите ка-другари, Стрелецо. Каза двамата с Джемин да дойдем тук и че ще намерим една врата, един човек и едно чудо. Така и стана.

— Някой ви е дал инструкции.

Роланд се замисли за Уолтър. Мъжа в черно, който им беше оставил бисквитите, наречени от Еди „Киблърс“. Уолтър беше Флаг, Флаг беше Мартен, а Мартен… беше Мерлин, старият престъпен магьосник от легендите, но дали? По този въпрос Роланд не беше сигурен.