Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 219

Сенчесто или не, тук бе горещо като в ада. След малко повече от километър постоянно изкачване Роланд вече се задъхваше и често бършеше потта с кърпичката си. Хенчик, който изглеждаше около осемдесетте, вървеше напред, без да спира. Дишаше леко, сякаш се разхождаше в градската градина. Беше оставил наметалото си, но по ризата му не личаха петна от пот.

Излязоха зад един завой на пътеката и за миг пред тях се откри гледка на север и запад. Роланд видя големите сивкави петна на пасищата. Кравите, пръснали се по тях, приличаха на играчки. На юг и изток зеленината се дължеше на близостта на реката. Роланд видя Кала и дори големия лес, от който бяха дошли, далеч на запад. Тук ги лъхна лек бриз, толкова хладен, че Стрелеца затаи дъх. Въпреки това той жадно вдиша свежия въздух, ухаещ на добитък, ниви, река и ориз, ориз, много ориз.

Хенчик свали широкополата си плоска шапка и затвори очи, сякаш унесен в мълчалива молитва. Вятърът развя косата му и игриво раздвои дългата до кръста брада. Останаха така няколко минути. После старецът отново сложи шапката си и се обърна към Роланд:

— Как мислиш, че ще дойде краят на света, Стрелецо? С огън или с лед?

След кратко замисляне Роланд отговори:

— Нито с едното, нито с другото. По-скоро с мрак.

— Така ли казваш?.

— Да.

Хенчик се замисли за миг, после се обърна и продължи по пътеката.

Роланд изгаряше от нетърпение да стигнат целта на пътуването си, но докосна манихееца по рамото. Беше дал обещание.

— Снощи преспах у една от блудните. Нали така наричате онези, които са напуснали ка-тета ви?

— Да, говорим за блудни, но не и за ка-тет. Думата ни е позната, Стрелецо, но не означава нищо за нас.

— Във всеки случай, трябва…

— Във всеки случай, си спал в „Рокинг Б“ у Вон Айзенхарт и нашата дъщеря Маргарет. И тя ти е показала как хвърля чинията. Не засегнах тази тема при разговора ни снощи, защото знаех много добре какво е станало. Освен това имахме други, по-важни въпроси за обсъждане. Пещерите например.

— Така е.

Роланд се опита да скрие изненадата си. Явно не успя, защото Хенчик кимна и устните му, едва видими в брадата, се изкривиха в лека усмивка.

— Манихейците имат начини да научават такива неща, Стрелецо. Винаги са имали.

— Можеш да ме наричаш Роланд.

— Не.

— Тя ме помоли да ти предам, че Маргарет от клана Редпат е щастлива със съпруга си.

Хенчик кимна. Не издаде чувствата си, дори да изпитваше мъка.

— Тя е прокълната — заяви.

Прозвуча, сякаш просто обсъждаше времето.

— Да и го кажа ли? — попита Роланд; беше му едновременно любопитно и страшно.

Сините очи на Хенчик се бяха замъглили от възрастта, но въпреки това в тях пролича изненада. Той вдигна рунтавите си вежди:

— Не си прави труда. Тя много добре го знае. Ще дойде време и ще се кае, че е отишла при този мъж. В На’ар ще плаща за греховете си. Добре го знае. Хайде, Стрелецо. Още четвърт колело и стигаме. Става обаче доста нанагорно.