Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 222

— По име ли се обърна към вас?

— Не, не знаеше имената ни. Само ни нарече манихейци.

— Как е знаел този човек къде да остави говорещата машина?

Хенчик стисна устни:

— Защо мислиш, че е човек? Не може ли да е бил бог с човешки глас? Защо не някой пратеник от Отвъдното?

— Боговете оставят сигули. Хората оставят машини. Ако съдя от собствен опит, разбира се.

Хенчик махна пренебрежително.

— Просто от любопитство ли изследвахте пещерата с говорещата машина? — поинтересува се Роланд.

Хенчик вдигна рамене:

— Хората ни шпионират. Някои може би ни наблюдават с далекогледи и бинокли. Освен това и този железен човек се вре навсякъде. Не спира да дърдори.

Роланд прие този отговор за „да“. Явно някой е знаел предварително за идването на Татко Калахан. И че ще има нужда от помощ, когато се появи в покрайнините на Кала.

— Колко широко беше отворена вратата?

— Питай Калахан. Аз обещах само да ти покажа мястото и го направих. Това трябва да ти е достатъчно.

— Беше ли в съзнание, когато го открихте?

След кратко замисляне старецът отвърна неохотно:

— Не. Само бълнуваше.

— Значи не може да ми отговори, нали? Не и за това. Хенчик, ти поиска помощ от мен. Поиска я от името на целия си клан. Помогни ми сега! Помогни ми, за да ти помогна и аз!

— Не виждам с какво може да ти помогне това.

Можеше да не помогне по въпроса с Вълците, който тревожеше манихейците и всички жители на Кала Брин Стърджис, но Роланд имаше други тревоги и нужди; друга риба да лови, както би се изразила Сузана. Той се втренчи в Хенчик, без да сваля ръка от кристалната топка.

— Беше открехната — каза накрая манихеецът. — Също и кутията. Съвсем малко. Старецът лежеше по очи ето тук. — Той посочи покрития с кости под в краката на Стрелеца. — Кутията беше до дясната му ръка, открехната ето толкова. — Раздалечи палеца и показалеца си на около два сантиметра. — Отвътре се чуваше каммен. Чувал съм го и преди, но никога толкова силно. От този звук очите ме заболяха и се просълзих. Джемин заплака и тръгна към вратата. Ръцете на Стареца бяха разперени и Джемин настъпи едната, но не забеляза. Вратата беше съвсем леко открехната, като кутията, но от процепа идваше ужасна светлина. Много съм пътувал, Стрелецо, бил съм в много „къде“ и „кога“, виждал съм много други врати, виждал съм тодаш отвори и дупки в действителността, но никога такава светлина. Беше черна като абсолютното нищо, но в нея имаше и нещо червено.

— Окото — възкликна Роланд.

Хенчик го изгледа изпитателно:

— Око ли казваш?

— Така мисля. Мракът е идвал от Черната тринайсетица. Червеното трябва да е било от Окото на Пурпурния крал.

— Кой е той?

— Не знам. Знам, че живее далеч на изток, в Тъндърклап или отвъд него. Според мен той е един от пазителите на Тъмната кула. Дори може би си мисли, че я притежава.

При споменаването на Кулата манихеецът закри очите си с две ръце, знак за дълбок религиозен страх.