Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 199

Устните на Дядо едва помръдваха, но той говореше съвършено ясно, Еди го разбираше идеално.

— А той ми рече: „Тате, ако наистина вярваш, че може да помогне, защо не си го разказал на никого досега?“ Не можах да му отговоря, млади човече, щото някакво предчувствие ме караше да си държа устата. Освен тва каква полза може да има? Какво може да промени!

— Не знам — отвърна Еди; лицата им бяха толкова близко, че долавяше миризма на печено в дъха на стареца. — Как да знам, като не си ми казал какво си видял.

— „Пурпурният крал винаги намира противниците си“, така каза момчето ми. „Никой не трябва да научава, че си бил там, никой не бива да разбере какво си видял, още по-малко там, в Тъндърклап.“ А аз видях нещо много тъжно, млади човече.

Макар че кипеше от нетърпение, Еди реши да остави стареца сам да разкрие тайната си.

— Какво беше то, Стари татко?

— Люк не ми повярва съвсем. Помисли си, че старият му баща си измисля, че разправя врели-некипели, та да се покаже герой. Само че и най-големият идиот ще разбере, че ако исках да се покажа, щях да разправям, че аз съм убил Вълка, не жената на Емън Дулин.

Имаше логика, но Еди си спомни как старецът бе признал, че неведнъж се е самоизтъквал с тази история, и се усмихна.

— Люки се боеше, че друг може да чуе разказа и да ми повярва. Че може да стигне до Вълците и да ме затрият за една обикновена измислица. А то не е измислица. — В насълзените очи на стареца се четеше молба. — Ти ми вярваш, нали?

Еди кимна:

— Знам, че казваш истината, Стари татко, но кой…

„Кой ще те изтропа“ — щеше да попита, но старецът нямаше да го разбере.

— Кой може да им каже? Кого подозирахте?

Старецът се загледа в тъмнеещия двор, отвори уста, но не изрече и дума.

— Кажи ми. Кажи какво…

Голяма съсухрена ръка, трепереща от старост, но все още силна, го хвана за врата и придърпа главата му. Груби бакенбарди погъделичкаха ухото му и го накараха да потрепери. Дядо му прошепна деветнайсет думи, последният светлик на деня угасна и над Кала се спусна нощ.

Еди Дийн се ококори. Първата му мисъл беше, че сега разбира за конете — за сивите коне. Сетне си каза: „Напълно логично е. Трябваше да се досетим.“

След като прошепна деветнайсетте думи, Дядо отпусна ръка в скута си. Еди се втренчи в лицето му:

— Не може да бъде.

— Истина е, стрелецо. Самата истина. Не мога да говоря за останалите, защото еднаквите маски може да крият различни лица, но…

— Не.

Еди се замисли за сивите коне. За сивите панталони. За зелените наметала. Беше напълно логично. Каква песничка обичаше да пее майка му? „Вече си войник и не вървиш зад ралото. Никога не ще забогатееш, Кучи сине, това е само началото.“

— Трябва да разкажа това на моя дин — каза Еди.

Дядо бавно кимна:

— Да, трябва. Не се имам много с момчето, ако разбираш. Люки се опита да изкопае кладенец дето Тян посочи с пръчката, да знайш.

Еди кимна.

— Пръчка за търсене на вода ли? — попита Сузана, като излезе от мрака.

Старецът я погледна изненадано и кимна: