Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 201

Тя се втурна по черния мраморен под към двойната врата на залата, без да подозира, че я следят — не Стрелеца, а рошаво момче с големи очи, памучна фланелка и къси панталони. Мия прекоси преддверието с под на черни и червени карета и статуя от мрамор и метал по средата. Не спря за реверанс, нито дори да кимне за поздрав. Тя можеше да гладува. Но не и мъничето.

Онова, което я накара да спре (само за миг), бе собственото и неясно отражение в хромираната стомана на статуята. Над дънките носеше бяла фланелка с някакъв надпис и рисунка. Рисунката изобразяваше прасе.

„Не се заплесвай с тази фланелка, жено. Мъничето е по-важно. Трябва да го нахраниш!“

Тя нахълта в залата и застина. Помещението беше тъмно. Няколко електрически факли още светеха, но повечето бяха изгаснали. Пред погледа и една в края на залата примигна и угасна. Белите чинии бяха сменени със сини, украсени с рисунки на зелени оризови растения. Стъблата им се пресичаха във формата на Великата буква Зс, която означаваше „вечност“ и „сега“, а също и „ком“ като в „ком-комала“. Чиниите обаче не бяха от значение. Украсата не я интересуваше. Същественото бе, че подносите и красивите кристални купи бяха празни и покрити с прах.

Не, не бяха съвсем празни. В една чаша лежеше мъртъв паяк със сгърчени космати крака. Мия видя една винена бутилка, стърчаща от сребърна кофичка, и стомахът и изкъркори. Тя грабна шишето, без да обърне внимание, че в кофичката нямаше дори вода, камо ли лед. В бутилката поне имаше достатъчно течност…

Но щом доближи гърлото към устните си, Мия усети острия мирис на оцет, толкова силен, че очите и се насълзиха.

— Мамка му! — изкрещя и захвърли бутилката. — Мамка му!

Бутилката се разби върху каменния под. Под масата с уплашено цвърчене се разбягаха разни същества.

— Да, бягайте! — изкрещя тя. — Пръждосвайте се, каквито и да сте! Аз съм Мия, ничия дъщеря, и съм бясна! Аз ще се нахраня! Да! Ще се нахраня!

Смели думи, но на масата не се виждаше нищо, което да става за ядене. Единственият къшей хляб се превърна в камък, когато посегна към него. Имаше някакви остатъци от риба, но бяха разложени и покрити с белезникави червеи.

Стомахът и къркореше. Още по-лошо, нещо под стомаха и се въртеше неуморно, риташе и искаше храна. Не и говореше, но изразяваше желанието си с помощта на някакви примитивни механизми на нервната и система. Гърлото и пресъхна, устата и изтръпна, сякаш бе отпила от вкиснатото вино. Зрението и се изостри, очите и се разшириха и се изцъклиха. Всяка нейна мисъл, всяко сетиво, всеки инстинкт се насочи към едно-единствено нещо: храната.

Зад масата имаше параван. Рисунката изобразяваше Артур Елд с високо вдигнат меч, препускащ сред някакво блато, следван от трима от рицарите му. Около врата му висеше Сайта, великата змия, която явно тъкмо беше убил. Поредната успешна мисия! Благодаря! Мъжете и техните мисии! Пфу! Какво и дремеше за убийството на някаква вълшебна змия? Тя носеше мъничето в корема си и то беше гладно.