Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 198

Вълците продължават на изток в облак прах. Прехващачът се връща и пак прелита над Джейми, този път по-високо и по-бавно. Сивите коне се изгубват от поглед зад завоя на петдесетина метра от него. Последното, което вижда, са три развети зелени наметала.

Джейми се изправя в канавката; краката му са омекнали. Прехващачът се връща, този път право към него, но вече се движи бавно, сякаш силите, които го движат, го напускат. Джейми се връща на пътя, отпуска се на колене до обгорените останки на Поуки и взима падналия си ба. Стиска го здраво като удавник сламка. Прехващачът се приближава. Джейми вдига оръжието и когато зловещото нещо идва, го удря с все сила. Прехващачът пада в прахта до едната обувка на Поуки и остава там, като гневно забръмчава при опита да се вдигне отново.

— На ти, мръснико! — кресва Джейми и започва да го засипва с прах; от очите му рукват сълзи. — На ти, мръснико! На! На!

Накрая прехващачът е напълно заровен в прахта, побръмчава още малко, потреперва и застива.

Джейми Джафърдс пропълзява на колене (няма сили да се изправи и още не може да повярва, че е жив) до чудовището, убито от Моли. То е мъртво, или поне лежи неподвижно. Джейми иска да свали маската му, да види лицето му. Изритва го. Вълкът се поклаща и отново застива. От трупа се разнася отвратителна воня. Маската сякаш се топи, от нея се издига пушек; мирише на мърша.

„Мъртъв е — мисли си момчето, което след много години ще се нарича Дядо и ще е най-възрастният човек в Кала — Да, мъртъв е, няма съмнение. Хайде, страхливецо! Хайде, махни му маската!“

Той хваща маската, която на пипане напомня фина метална мрежа, издърпва я и вижда…

8.

За момент Еди не осъзна, че старецът е замълчал. Още беше опиянен от разказа, хипнотизиран. Представяше си всичко толкова ярко, та имаше чувството, че сам е коленичил с вдигнат като бухалка ба на Източния път и се готви да унищожи прехващача.

Сузана се появи с количката си и се насочи към хамбара с купичка жито в скута. Хвърли им любопитен поглед, когато минаваше. Еди се сепна. Не беше дошъл да се забавлява. Замисли се как може такъв разказ да му се стори развлекателен.

— И? — попита той стареца, когато Сузана отмина. — Какво видя? — А? Дядо го изгледа разсеяно; сърцето на Еди се сви. — Какво видя! Когато свали маската?

За момент старецът впи в него празен поглед. После (с огромно усилие на волята, както се стори на Еди) отново дойде на себе си. Погледна назад към къщата. Извърна очи към черния силует на хамбара, в който се виждаше бледо сияние. Огледа двора.

„Уплашен е — досети се Еди. — Уплашен е до смърт.“ Побиха го тръпки.

— Наведи се насам — прошепна дядото и когато Еди се подчини, продължи: — Казвал съм го само на сина си Люк… бащата на Тян, да знаеш. Бяха минали много години. Той ми рече никога да не споменавам пред друг. Аз му казах: „Люк, може да помогне. Следващия път може да ни помогне.“