Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 200

— Да, имаше суша. Бях против, но след като Вълците взеха сестра му Тия, Люк изпълняваше всяко желание на момчето. Можете ли да си представите, да оставиш дете на седемнайсе да търси място за кладенец? Люки обаче го направи и наистина излезе вода, всички я видяхме, преди калта да поддаде и да затрупа момчето ми живо. Извадихме го, но гърло, дробове и всичко се беше напълнило, с кал. Старецът бавно извади кърпичката си и избърса очи.

— Оттогава с момчето сме във война; между нас зее пропаст, разбирате ли? Сега той иска да се изправи срещу Вълците и ако говорите с него, кажете му, че Дядо го поздравява и е страшно горд с него; голям, голям поздрав, дявол го взел! Той носи кръвта на Джафърдс, да! Ние сме непокорни и сега кръвта си проличава. — Възрастният мъж закима бавно. — Ти разправи всичко на вашия дин, да! Всяка дума! И ако се разчуе… ако Вълците дойдат от Тъндърклап, преди да пукна… Той показа голите си венци в отвратитена гримаса.

— Аз още мога да държа ба, а сигурно твойта мургавелка може да се научи да хвърля чиния, нищо, че са и къси краката.

Старецът се загледа разсеяно в мрака.

— Нека дойдат — завърши тихо. — Нека всичко се реши. Да се реши веднъж завинаги.

СЕДМА ГЛАВА

Среднощен глад

1.

Мия отново бе в замъка, но този път беше по-различно. Сега не пристъпваше бавно, спокойна, че тя и мъничето ще бъдат напълно заситени. Този път изпитваше зверски глад, сякаш в корема и бе затворен свиреп хищник. В сравнение с този глад онова, което беше чувствала предишните пъти, изглеждаше здравословен апетит. Сега беше различно.

„Моментът наближава — помисли си. — Той се нуждае от повече храна, за да събере сили. Аз също.“

Въпреки това тя се страхуваше — изпитваше ужас, — че тук не става въпрос просто за повече храна. Трябваше да изяде нещо определено, нещо специално. Мъничето се нуждаеше от това, за да… за да… „За да се развие пълноценно.“

Да! Точно така, да се развие! Тя трябваше да намери това специално нещо в залата за пиршества, защото там имаше всичко — стотици блюда, кое от кое по-вкусни. Мия щеше да опита от всичките и когато попадне на специалното ястие-на нужния зеленчук, подправка, месо или риба, — коремът и нервите и щяха да го пожелаят и тя да го изяде… о, щеше да се натъпче…

Тя забърза, затича се. Носеше панталони. Дънки, като каубой. Обувките и също бяха високи и здрави.

„Каубойски обувки, стабилни каубойски обувки, благодаря.“

Това обаче нямаше значение. Важно бе само яденето, плюскането (ох, какъв глад само!) и търсенето на специалната храна за мъничето. Онова, което щеше да му даде сили и да ускори раждането.

Тя слезе по стълбището. Скритите под земята машини бучаха глухо. Вече трябваше да усеща прекрасните аромати — на печено месо, птици, риба, — но не надушваше нищо.

„Сигурно имам хрема — помисли си, докато тътреше солидните си обувки по стъпалата. — Само това трябва да е, хрема. Носът ми е запушен и затова не подушвам нищо.“ Да, но тя усещаше миризми. Подушваше прахта и мухъла, влагата, лекия мирис на машинно масло и плесента, безжалостно разяждаща скъпите гоблени и завеси. Всичко това, но не и храната.