Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 193

Четирите деца се спогледаха с ококорени очи, закриха уста и се закискаха. Тия вдигна глава и се захили. Изръга с лакът Еди в ребрата, като едва не го събори.

— Не говори така пред децата — предупреди Заля, докато вдигаше шишенцето.

— За прошка моля аз — извини се старецът.

Еди се запита дали щеше да реагира толкова смирено, ако беше получил упрек от сина си.

— Дай да ти помогна, дядо — предложи Сузана и взе шишенцето от Заля; старецът се втренчи в нея с влажни, почти боготворящи очи.

— Не съм виждал истинска черна жена от четирийсе години. Навремето идваха на плаващите пазари.

— Дано не си разочарован, че още ни има — засмя се Сузана и старецът и отвърна с широка, беззъба усмивка.

Месото беше жилаво, но вкусно, царевицата — хубава почти колкото приготвената от Анди в гората. Купата с картофите, макар че беше почти колкото леген, трябваше да бъде допълвана два пъти, а паничките със соса — по три пъти. Най-впечатляващ за Еди обаче бе оризът. Заля донесе три ястия от него и всяко беше по-вкусно от предишното. Джафърдсови обаче го ядяха равнодушно, както хората пият вода. Вечерята приключи с ябълков сладкиш, после децата отидоха да играят. Старецът сложи подобаващ завършек с гръмко оригване. Обърна се към Заля и се потупа три пъти по врата:

— Благодарност. Вкусно както винаги, Зи.

— Радвам се да те виждам с такъв апетит, Стар татко.

Тян изръмжа, после каза:

— Стар татко, тези двамата искат да им разкажеш за Вълците.

— Само Еди, ако ви е угодно — побърза да уточни Сузана. — Аз ще помогна за раздигането на масата и измиването на чиниите.

— Няма нужда — каза Заля.

В погледа и Еди прочете предупреждение: „Остани, той те харесва“, но Сузана не го забеляза или се направи, че не разбира.

— Не, не, няма проблем. — Тя сръчно се премести в количката. — Ще говориш с мъжа ми, нали, сай Джафърдс?

— Беше много отдавна — отвърна старецът, но не направи опит да откаже. — Не знам дали ще си спомня всичко, умът ми вече не е тъй ясен.

— Искам да чуя всичко, което си спомняш — подкани го Еди. — Всяка думичка.

Тия се закикоти, сякаш това бе най-смешното нещо, което е чувала. Зал последва примера и после загреба остатъците от варените картофи с огромната си ръка.

Тян го плесна рязко:

— Не така, бе, глупако! Колко пъти ще ти казвам?

— Добре — измърмори дядото. — Ще ти разправя, щом се интересуваш, момко. Какво остава на стария човек, освен да бъбри? Помогни ми да се върна на верандата, щото по-лесно слизам, отколкот се качвам. И ако ми донесеш лулата, дъще, добре ще направиш, щото лулата помага на мисленето, вярвайте.

— Разбира се — отвърна Заля, без да обръща внимание на гневния поглед на мъжа си. — Веднага.

6.

— Много отдавна беше, тъй да знайш — започна старецът, щом се настани на стола си с мека възглавница зад гърба и лула в ръка. — Не помня вече дали оттогава Вълците са идва ли два, или три пъти, щото тогава съм бил на деветнайсет и вече съм спрял да броя летата.

На северозапад хоризонтът бе обагрен с прекрасни розово-червени краски. Тян беше отишъл да се погрижи за животните заедно с Хедон и Хеда. Великаните Тия и Залман стояха в края на двора, мълчаливо загледани на изток. Приличаха на огромните каменни статуи на Великденските острови от една снимка в „Нешънал джеографик“. Тръпки полазиха Еди. Все пак имаше късмет. Дядото изглеждаше с всичкия си, говореше разбираемо, макар да фъфлеше.