Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 191

— Пинки… Пинки Попър… — Сузана изведнъж замълча. — Уф, Еди, не си спомням нататък! Ти знаеш ли я!

— По-бързо, момчета и момичета — извика Еди на великаните.

Те се подчиниха; Тия вдигна глава към небето и изцвили въодушевено. Еди се вгледа във въртящото се въже, прецени ритъма му; постави ръка на револвера на Роланд, за да се увери, че няма да падне.

— Еди Дийн, не можеш, абсурд! — закиска се Сузана. При следващото спускане на въжето обаче той се включи между Хеда и майка и. Обърна се към Заля, чието лице бе почервеняло и потно, и запя следващото стихче, внезапно изплуло в съзнанието му. За да спазва темпото, трябваше да рецитира бързо, като водещ панаирджийски търг. Едва по-късно си даде сметка, че е преиначил името на лошото момче в типичен бруклински стил:

— Свинки Пекър в джоба бръкна, пръстенчето ми отмъкна! Шест-и-седем-осем, стой! Този пръстен си е мой! Хайде! По-бързо!

Залман и Тия се засилиха и въжето се превърна в размазана сянка. Пред очите на Еди всичко се вдигаше и спускаше с главозамайваща скорост. Неочаквано от верандата се появи беловлас старец с коси като бодли на таралеж. Подпираше се на дълъг метален бастун. „Добър ден, дядка“ — помисли си бегло Еди, съсредоточен върху настоящото си занимание. В момента единствената му цел бе да продължи да скача и да не стане първият, който ще закачи въжето. Като дете много обичаше да скача на въже и много бе страдал, когато тръгна на училище и се наложи да се откаже от тази игра, за да не го обявят за женчо. По-късно, в гимназията, за кратко преоткри удоволствието от скачането на въже, но никога не бе скачал като сега. Имаше чувството, че е открил някаква магическа връзка между живота в Ню Йорк и тукашния свят, но без помощта на вълшебства, магически сфери или тодаш. Той се разсмя като обезумял и заскача с разкрачени крака, ту с единия напред, ту с другия. След малко Заля Джафърдс се зае да му подражава. Напомняше му на оризовия танц, дори повече му харесваше, защото го правеха в един ритъм.

За Сузана това изживяване също беше като магия и при всички чудеса, които им предстоеше да видят, миговете в двора на Джафърдсови завинаги щяха да запазят незабравим чар. На въжето скачаха не двама, не четирима, а шестима и двамата огромни ухилени идиоти въртяха, та свят да ти се завие.

Тян се засмя, затропа с крака и закрещя:

— Голям майтап! Хайде, хоп! Дявол да го вземеее!

Издаде прегракнал смях като скърцане на ръждясала врата и Сузана се запита от колко време този звук не е излизал от гърлото му.

Магията се запази още няколко минути. Въжето вече се въртеше толкова бързо, че окото не бе в състояние да го забележи; чуваше се само леко бръмчене. Шестимата по средата — от Еди, който беше най-високият, до пълничкия Лиман — се издигаха и спускаха като бутала на двигател.

Когато въжето закачи нечий крак — крака на Хедон според Сузана, макар че всички поеха вината, за да не се чувства никой виновен — и шестимата се проснаха в прахта, задъхани и заливащи се от смях. Еди, с ръце на гърдите, срещна погледа на Сузана: