Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 194

— Не е важно колко отдавна е било, господине.

Старецът вдигна вежди. Изсмя се хрипливо:

— Гос’ин, а! Отдавна не съм чувал тва! Сигур си от северния народ!

— Може да се каже.

Старецът замълча и се загледа към залеза. После се обърна изненадано към Еди:

— Ядохме ли вече? Мина ли вечерята?

Сърцето на Еди се сви.

— Да, вечеряхме. На масата от другата страна на къщата.

— Питам, щото след вечеря обикновено ме изкарва. А сега не ми се ходи, затуй попитах.

— Вечеряхме.

— Аха. Как се казваш?

— Еди Дийн.

— Аха. — Старецът дръпна от лулата и от ноздрите му заизлиза дим. — А твойта мургавелка? — Еди не го разбра, но дядото добави: — Жената.

— Сузана. Да, тя ми е съпруга.

— Аха.

— Господине… Стар татко… Вълците?

Еди вече не се надяваше да научи нещо смислено от стареца. Може би Сюз щеше…

— Доколкот си спомням, бяхме четирма.

— Не бяхте ли петима?

— Не не макар че и тъй може да се каже. Бяхме млади, луди глави, не ни беше грижа дали ще пукнем, или ще живеем, ако разбираш. Бяхме достатъчно луди, та да не се интересуваме от мнението на останалите. Бяхме аз… Поуки Слайдъл, най-добрият ми приятел… после Емън Дулин и жена му, оназ червенокоска, Моли. Беше истински демон в хвърлянето на чиния.

— Чиния ли?

— Да, Сестрите на Оризия ги хвърлят. Зи е от тях. Ще я накарам да ти покаже. Имат метални чинии със заострен ръб освен на едно място, дето се хваща, ако разбираш. Страшно оръжие, да знайш! Пред тях мъжете с ба са кат деца. Трябва да видиш.

Еди реши, че това е важно за Роланд. Не знаеше какви са тези чинии, но ясно съзнаваше, че всяко оръжие им е ценно.

— Тъкмо Моли уби Вълка…

— Не го ли уби ти? — изненада се Еди. Колко лесно се „пренаписват“ легендите.

— Не, не, въпреки че… — Очите на стареца заблестяха. — …може някога да съм казал, че съм бил аз, за да накарам някое девойче да си разтвори краката, ако разбираш.

— Мисля, че разбирам.

— Та значи, Червената Моли го утрепа с чинията, таз е истината, ама туй камъче преобърна колата. Видяхме прашния им облак да се приближава, после, може би на шест колела от града се раздели трой.

— Какво е това? Не разбирам.

Старецът вдигна три пръста, за да покаже, че Вълците са се разделили на три.

— Най-голямата група, ако се съди по праха, влязоха в града и в магазина на Тук, което имаше логика, щото неколцина бяха скрили децата си в склада. Туки имаше тайна стаичка отзад, дето криеше пари, скъпоценности, няколко стари пушки и други ценни неща, които е взимал. Ненапразно ги наричат Тукови! — Дядото отново се изкиска хрипливо. — Беше тайно местенце и дори работниците му не знаеха за него, но когат дойдоха, Вълците отишли право там, взели децата и убили всеки, който дръзнал да им се изпречи или дори само да ги моли. После запалиха магазина с огнепръчките си и той изгоря. Изгоря до основи, истина е, и добре че не се запали целият град, млади сай, щото огънят от пръчките на Вълците не е като обикновения. Него не мож го изгаси с колкот и вода да го обливаш. Водата само го разпалва! Разпалва го и туйто! Дявол го зел!