Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 195

Той се изплю надалеч, за да наблегне на думите си, и се вгледа настойчиво в Еди:

— Думата ми е, че колкот и да го убеждавате със сина ми и твойта мургавелка, Ибън Тук нивга няма да се дигне. Неговото семейство държи магазина, откак свят светува и няма да рискуват пак да бъде опожарен. Веднъж им е достатъчно на тез жалки пъзльовци, ако разбираш.

— Ясно.

— По-големият от другите два прашни облака се насочи към скотовъдните ферми, а най-малкият дойде по Източния път към земеделските. Там ги чакахме ние.

Лицето на стареца просветна. Еди не си го представи като младеж (Дядо беше твърде грохнал), но видя възбудата, решителността и страха от това отдавна минало време, отразени в очите му. Еди изпита жажда да чуе още, както човек, изгубен в пустинята, умира за капчица вода. Старецът явно го прочете по лицето му, защото се понадигна и сякаш го изпълниха нови сили. Очевидно не беше преживял такива моменти с внука си; Тян не страдаше от липса на кураж, истина беше, но си оставаше прост селяк. Този човек обаче, този Еди от Ню Йорк… можеше да не доживее дълбока старост и да умре с лице в калта, но — в името на Оризия — беше много по-интересен слушател.

— Продължавай — подкани го Еди.

— Да. Така ще сторя. Част от Вълците дойдоха към нас и се разделиха на две по Речния път към оризовите ниви, които са там…, а други продължиха по Боровинковия път. Спомням си, че Поуки Слайдъл се обърна към мен, ухили се, протегна ръка, в която държеше ба, и каза…

7.

Под обагреното в червено есенно небе и песента на последните щурци Поуки Слайдъл казва:

— Радвам се, че те познавам, Джейми Джафърдс, истина е.

Джейми никога не е виждал такава усмивка, но тъй като е едва на деветнайсет и цял живот не е напускал това затънтено място, наречено от едни Ръба, а от други — Полукръга, вероятно има твърде много неща, които не е виждал. И които никога няма да види, както се очертава. Това е безумна усмивка, но в нея няма страх. Джейми предполага, че и на неговото лице е изписана такава. Те стоят под слънцето на техните бащи и скоро ще ги обгърне мрак. Наближава сетният им час.

Въпреки това той силно стиска ръката на Поуки и казва:

— Още не ме познаваш, Поуки.

— Дано да е така.

Прашният облак се приближава. След минута ще видят и ездачите. И нещо повече, ездачите също ще ги забележат. Емън Дулин казва:

— Я да се скрием в тази канавка! — Посочва отстрани на пътя. — Щом минат, скачаме и ги пипваме.

Моли Дулин носи тесни копринени панталони и бяла блуза с деколте, на което виси мъничък сребърен талисман: Оризия с вдигнат юмрук. Моли стиска заострения поднос от синкава титанова сплав, с изящни рисунки на млади оризови стръкове. На рамото си е преметнала червена торбичка. Вътре има още пет метални чинии, две нейни и три от майка и. Косата и е толкова ярка, че под слънчевите лъчи изглежда така, сякаш главата и гори. Скоро тя наистина ще гори.