Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 186

— Ако скрием децата, те ще разберат мястото — отбеляза Айзенхарт. — Те ги надушват.

— Знам. Затова предлагам да го използваме.

— За примамка, това ли имаш предвид, Стрелецо? Трудно ще стане.

Роланд нямаше никакво намерение да крие децата на Кала в изоставената мина, нито някъде наблизо.

— Много неща стават трудно, Айзенхарт.

— Истина е — отвърна сериозно фермерът и посочи картата. — Може да стане. Да, може… ако набуташ всички Вълци вътре.

„Където и да скрием децата, някой трябва да ми помогне да ги заведем там — помисли си Роланд. — Трябват ми доверени хора. И план. Само че сега е рано. Колко още мога да играя тази игра? Прилича на «Замъци». Защото един от играчите трябва да се крие.“

Сигурен ли беше в това? Не.

Чувстваше ли го? Да.

„Двайсет и четири — помисли си. — Двайсет и четири дни до появата на Вълците.“

Имаше достатъчно време.

ШЕСТА ГЛАВА

Разказът на Дядо

1.

Макар че беше градско момче до мозъка на костите си, Еди с удивление установи колко много му харесва къщата на Джафърдсови на Крайречния път. „Цял живот мога да остана на това място“ — помисли си.

Къщата беше дървена и издължена, масивна, пригодена да издържа на зимните вихрушки. На едната стена имаше дълъг прозорец, от който се откриваше гледка надолу към оризовите ниви и реката. От другата страна бяха хамбарът и дворът, разкрасен с кръгли островчета трева и цветя и малка зеленчукова градина отляво на верандата. Половината от нея бе засадена с някаква жълта трева, наречена мадригал, която Тян се надяваше да отглежда в големи количества догодина.

Сузана попита Заля как го пази от кокошките и домакинята се засмя смутено, отметна един кичур коса от челото си и отвърна:

— Трудно. Все пак мадригалът расте, а където има растеж, има и надежда.

На Еди най-много му харесваше чувството за уют, макар че не можеше да си обясни кое го създава, защото не беше само едно нещо, но…

„Да, има едно нещо. И то няма нищо общо с дългата дървена барака, градинката, кокошките или цветята.“

Семейният уют се създаваше от децата. Отначало Еди малко се изненада от броя им. Стояха строени мирно пред него и Сюз като взвод войници на парад. За Бога, те наистина изглеждаха достатъчно, за да попълнят цял взвод… или поне отделение.

— Тук в края са Хедон и Хеда — посочи Заля двете тъмноруси хлапета. — На десет години са. Поздравете прилично, вие двамата.

Хедон се поклони, като в същото време потупа мръсното си чело с още по-мръсния си юмрук. „По всички правила на етикета“ — помисли си Еди. Момичето направи реверанс.

— Дълги нощи и приятни дни — каза Хедон.

— Казва се „приятни дни и дълъг живот“, глупчо — суфлира му Хеда, после се поклони и повтори поздрава както смяташе за правилно.

Хедон изглеждаше твърде впечатлен от чуждоземците, за да смъмри всезнаещата си сестра или дори да я забележи.

— Двамата по-малки са Лиман и Лия — продължи Заля.

Лиман съзерцаваше гостите с големите си очи, широко отворил уста, и се поклони толкова ниско, че едва не падна. Лия обаче не успя да запази равновесие при реверанса си. Еди с мъка остана сериозен, докато Хеда вдигаше сестричката си от прахта.