Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 156

Често отивах на Първо и Четирийсет и седма и спирах пред „Дом“. Понякога наблюдавах как пияниците и бездомните се събират за вечеря. Понякога Роуан излизаше и разговаряше с тях. Беше непушач, но винаги носеше цигари в джобовете си, два пакета, и ги раздаваше, докато свършат. Никога не съм се крил, но дори да ме е забелязал, не го показваше.

— Сигурно си се бил променил — отбеляза Еди.

Калахан кимна:

— Бях си пуснал коса до раменете и започваше да посивява. Също и брада. И, разбира се, вече не полагах грижа за дрехите си. Половината взимах от убитите вампири. Единият бе пощальон с мотоциклет; имаше страхотни обувки. Не „Бали“, но почти нови и съвсем по моята мярка. Оказаха се вечни. Още ги използвам. — Калахан кимна към къщата. — Не мисля обаче, че заради това не ме познаваше. С професия като на Роуан Магръдър — когато се занимаваш с пияници, хипита и скитници, хората с един крак в реалността, а с другия — в Зоната на здрача — човек свиква с големите промени, и то не към по-добро. Научаваш се да виждаш зад новите синини и кирливи петна. Мисля по-скоро, че се бях превърнал в нещо като скитащите мъртъвци, Роланд. Невидим за живите. Само дето, струва ми се, тези хора — тези бивши хора — са привързани към Ню Йорк…

— Никога не се отдалечават много — съгласи се Роланд. Цигарата беше готова. Сухата хартийка и ситният тютюн изчезнаха от пръстите му след две дръпвания. — Призраците винаги остават в една и съща къща.

— Разбира се, че остават, бедните. А аз исках да се махна. Всеки ден слънцето залязваше малко по-рано от предния, а аз чувствах повика на онези пътища, на онези тайни шосета, малко по-силно. Може би отчасти се дължеше на географското лекарство, за което, струва ми се, вече намекнах. Противно на логиката ние се заблуждаваме, че ако се преместим на ново място, нещата ще потръгнат по-добре; че стремежът ни към саморазрушение ще изчезне. Несъмнено при мен това бе породено от надеждата, че на друго място няма да има вампири или ходещи мъртви. Но имаше и нещо друго… Нещо по-сериозно. — Калахан се усмихна мрачно. — Някой ме преследваше.

— Вампирите ли? — обади се Еди.

— Дааа… — Калахан прехапа устни, сетне повтори малко по-убедено: — Да. Но не само вампирите. Въпреки че това беше най-логично, не бях съвсем убеден. Сигурен бях, че не са мъртвите; те ме виждаха, но не проявяваха особен интерес към мен освен може би с надеждата, че ще ги поправя или избавя от мъките им. Вампирите от трети тип обаче не можеха да ме видят, както вече ви казах — поне не съзнаваха, че съм си поставил за цел да ги избивам. А и тяхната памет не е особено добра; забравят всичко, когато тръгнат да преследват поредната си жертва.

За първи път осъзнах, че съм загазил, една нощ в Уошингтън Скуеър Парк наскоро след като убих жената от банката. Паркът беше станал мое обичайно жилище и Господ ми е свидетел, не бях единствен. През лятото той се превръщаше в истински хан под открито небе. Имах си дори любима пейка, макар че не успявах да се доредя до нея всяка нощ… дори не ходех там всяка нощ.