Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 154

Някакъв старец се приближи и ме попита дали съм добре. Бях нормализирал достатъчно дишането си, за да му отвърна, че да. Той ме посъветва да се омитам, защото някаква полицейска кола се приближавала към нас. Със сигурност щели да ме пребарат, дори може би да ме приберат. Погледнах го в очите и казах: „Виждам вампири. Убих един от тях. А преди малко видях ходещи мъртъвци. Мислиш ли, че две ченгета ще ме уплашат?“ Той се отдръпна. Викна да стоя настрана от него. Изглеждал съм бил нормално и затова решил да ми помогне. Каза: „В Ню Йорк никое добро дело не остава ненаказано“, тропна ядосано с крак и се отдалечи.

Разсмях се. Изправих се и се погледнах. Ризата ми беше разгащена. Бях си скъсал панталона, макар че не си спомнях да съм се блъскал в нещо. Огледах се и в името на всички светци и грешници, видях един бар „Американо“. По-късно установих, че в Ню Йорк има още няколко такива, но тогава ги помислих, че специално този е останал само за мен от четирийсетте. Влязох, седнах на бара и изчаках бармана. „Запазил си ми нещо“ — казах. „Така ли?“ „Да, така.“ „Ами… ако ми кажеш какво е, ще ти го донеса.“

„Един «Бушмилс». И тъй като го пазиш от миналия октомври, защо не прибавиш лихвата и не го направиш двоен?“

Еди присви очи: — Лоша идея.

— Тогава ми се струваше най-гениалната, минавала през главата на смъртен. Така щях да забравя Лупе, да престана да виждам ходещи мъртъвци, може би дори вампири… комарите, както вече ги наричах. В осем часа вече бях пиян. В девет — много пиян. В десет — колосално пиян. Смътно си спомням как барманът ме изхвърли на улицата. Малко по-ясно — как на следващата сутрин се събудих завит с вестници.

— Върнал си се в самото начало — измърмори Сузана.

— Да, точно така, в самото начало и казвам благодарност-сай. Седнах. Имах чувството, че главата ми ще се пръсне. Подпрях я на коленете си и след като не се пръсна, отново я вдигнах. На една пейка на двайсетина метра от мен седеше възрастна жена с кърпа на главата; хранеше катеричките с орехи от една хартиена кесийка. Само че бузите и челото и бяха обгърнати от синкаво сияние, при всяко издишване сияние излизаше и от устата и. Тя беше една от тях. Комар. Ходещите мъртви бяха изчезнали, но все още виждах вампирите.

Най-логичното решение в този момент ми се стори пак да се напия, но имаше един малък проблем: нямах пари. Някой очевидно ме беше пребъркал, докато съм спял. Този ден все пак намерих „Ман пауър“. На следващия пак отидох, на по-следващия също. След това се напих. Стана ми навик: три дни оставах трезвен и работех, обикновено на някой строителен обект или в склад, на третата нощ се напивах, а на следващия ден се възстановявах. И така без прекъсване. Неделите почивах. Така протичаше животът ми в Ню Йорк през онова лято. И навсякъде ми се струваше, че чувам песента на Елтън Джон „Някой спаси живота ми тази нощ“. Не знам дали е била на върха на класациите. Просто я чувах навсякъде. Веднъж работих пет дни поред за „Ковей мувърс“, една хамалска фирма. Тогава се наричаха „Брадър аутфит“. Това бе рекордът ми по трезвеност през онзи юли. Отговорникът за персонала дойде на петия ден и ме попита дали не искам да остана за постоянно.