Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 155

„Не мога — отвърнах. — В договора с фирмата за временно наемане изрично е забранено да се приема постоянна работа извън компанията в течение на един месец.“

„На кого му дреме? — отвърна той. — Всеки си затваря очите пред тази клауза. Какво ще кажеш, Дони? Ти си работяга. И съм сигурен, че можеш да вършиш и нещо по-полезно от пренасяне на мебели. Защо не премислиш?“

Помислих и мисленето ме върна към пиенето, както винаги през това лято. Както винаги се случва с изповядващите алкохолната вяра. Вечерта ме завари в малък бар срещу Емпайър Стейт Билдинг; джубоксът свиреше: „Замалко да попадна в ноктите ти, скъпа“. Когато пак си потърсих работа, отидох при друга фирма за временна заетост, където не бяха чували за шибаната „Брадър аутфит“.

Калахан изсъска думата „шибана“ с чувство, както често правят мъжете, когато вулгаризмите се превърнат в последно средство за изразяване.

— Пиел си, бездействал си, хващал си се на работа — заключи Роланд. — Но това лято си имал да свършиш и още нещо.

— Да. Нужно ми беше известно време, за да се реша. Видях неколцина от тях — жената, хранеща катеричките, бе първата, — но те не правеха нищо. Знаех какви са, но все пак ми беше трудно да ги убивам хладнокръвно. Веднъж в Батъри Парк видях един да яде. Имах джобно ножче, носех го навсякъде. Приближих се зад вампира и го наръгах четири пъти: в бъбреците, между ребрата, високо в гърба и във врата. Последния удар нанесох с всички сили. Ножът излезе от другата страна, през адамовата ябълка на съществото, сякаш я бях набучил на шиш. Издаде лек звук от разкъсване.

Калахан говореше спокойно, но лицето му ставаше все по-бледо.

— Случи се същото като в уличката зад „Дом“ — вампирът изчезна и от него останаха само дрехите. Бях го очаквал, но, разбира се, не бях сигурен, докато не го видях отново.

— Една лястовичка пролет не прави — отбеляза Сузана.

Калахан кимна:

— Жертвата беше петнайсетгодишно хлапе, пуерториканче или доминиканче. Между краката си държеше касетофон. Не си спомням какво е свирил, но вероятно не е било „Някой спаси живота ми тази нощ“, защото щях да го запомня. Минаха пет минути. Тъкмо ми идеше да защракам с пръсти пред носа му или да го потупам по бузата, когато той примигна, олюля се и тръсна глава. Видя ме и първата му реакция бе да грабне касетофона. Притисна го до гърдите си като бебе. „К’во искаш, бе, пич?“ — попита. Казах му, че нищо не искам, че няма да му направя нищо, но се чудя какви са тези дрехи до него. Момчето ги погледна, коленичи и се зае да пребърква джобовете. Реших, че това достатъчно ще отвлече вниманието му (повече от достатъчно), и се отдалечих. Това беше вторият. С третия бе по-лесно. С четвъртия — още повече. В края на август вече бях убил шестима. Шестата беше жената, която бях видял в банката. Светът е малък, нали?