Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 153

Очаквах да започне с безкрайни поучения, но въпреки това отговорих: „От миналия октомври.“ „Сега ти се пие, та две не виждаш. Личи ти по очичките. Затова ето какво ще ти кажа: ако мислиш, че алкохолът ще върне Лупе, натряскай се. Даже ме повикай и аз ще ти правя компания. Става ли?“ „Става“ — отвърнах. „Само че, ако се напиеш сега, това ще е най-лошият помен за Лупе. Все едно да се изпикаеш на мъртвото му лице.“ Беше прав, прекарах остатъка от деня в обикаляне на града, в борба с натрапчивия вкус в устата си и желанието да взема една бутилка и да се напия до безпаметност. Минах по Бродуей, по Десето Авеню, после по Парк Авеню и Трийсета. Започна да се смрачава и по Парк колите запалиха фаровете си. На запад небето беше оранжево и розово, улиците сияеха от прекрасна светлина.

Обхвана ме невероятно спокойствие. Помислих си: „Ще победя. Поне тази нощ.“ И тогава чух камбаните. По-силно отвсякога. Имах чувството, че главата ми ще се пръсне. Светът затрептя пред очите ми. „Тук нищо не е реално — рекох си. — Нито Парк Авеню, нито нещо друго. Всичко е декор. Ню Йорк е само една театрална завеса, но какво има зад нея? Ами нищо. Абсолютно нищо. Само мрак.“

Тогава престана да ми се вие свят. Камбанният звън заглъхваше… заглъхваше… и накрая изчезна. Тръгнах, много бавно. Сякаш стъпвах по лед. Страхувах се, че ако вървя прекалено бързо, ще се изпързалям от този свят и ще пропадна в мрака отвъд. Знам, че звучи налудничаво — по дяволите, дори тогава го съзнавах, — но понякога знанието не помага, нали?

— Не — съгласи се Еди, който си спомни дните, когато смъркаше хероин с Хенри.

— Не — обади се Сузана.

— Не — рече Роланд и си спомни за Джерико Хил и падналия рог.

— Извървях една пряка, втора, трета. Започвах да си мисля, че всичко е наред. Наистина усещах вонята и виждах няколко вампира от трети тип, но в това нямаше нищо обезпокоително. Особено когато вампирите не подозираха за мен. Като ги наблюдавах, имах чувството, че гледам през еднопосочно стъкло на полицейска стая за разпити. Скоро видях нещо много по-зловещо от няколко вампира.

— Видял си някого, който е бил наистина мъртъв — досети се Сузана.

Калахан се втренчи в нея:

— Откъде… откъде знаеш?

— Защото и аз съм била тодаш в Ню Йорк. Всички бяхме. Роланд обясни, че това са хора, които или още не знаят, че са умрели, или отказват да го приемат. Те са… как ги нарече, Роланд? — Скитащи мъртви. Не се срещат много често.

— Имаше достатъчно — измърмори Калахан — и ме разпознаваха. Един мъж без очи и обгоряла жена без десни ръка и крак ме гледаха… сякаш се надяваха, че мога някак си да ги поправя.

Побягнах. Сигурно съм тичал страшно дълго, защото когато възвърнах част от здравия си разум, седях на тротоара на Второ Авеню и Деветнайсета улица, с наведена глава, и пухтях като парен локомотив.