Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 152

— Не, просто ми хрумна.

Калахан няма намерение да ходи никъде. Ако остане, може да бди над Лупе. И вече знае нещо. Можеш да ги убиеш със същата лекота, с която размазваш хлебарка. И от тях не остава много. Чиста работа. Лупе ще бъде добре. Тип три като господинчото с куфарчето явно не убиват жертвите си, дори не ги променят. Поне засега. Той обаче ще бди. Това ще е едно малко изкупление за случилото се в Джерусалемс Лот. И Лупе ще е в безопасност.

11.

— Само че не е бил в безопасност — прекъсна го Роланд. Зае се внимателно да свива цигара с някакви остатъци от тютюн и стара хартийка.

— Не беше — потвърди Калахан. — Не. Роланд, нямам хартийки за цигари, но мога да ти предложа по-добър тютюн. Аз не пуша, но Росалита понякога запалва лула.

— По-късно ще се възползвам и ще кажа благодарност-сай — отвърна Стрелеца. — Не ми липсва като кафето, но все пак. Сега е важно да чуем разказа ти, защото…

— Знам. Времето лети.

— Да. Времето лети.

— Тогава накратко; приятелят ми се зарази с онази болест, СПИН, както явно я наричат сега.

Калахан погледна Еди, който кимна.

— Добре — продължи свещеникът. — Името е без значение. Сигурно знаете, че тя не винаги се проявява веднага, но в случая с Лупе се разпространи като огън в слама. В средата на май 1976 Лупе Делгадо беше вече тежко болен. Изгуби цвета си. Често вдигаше температура. Понякога повръщаше по цяла нощ. Роуан смяташе да му забрани да работи в кухнята, но не се наложи, Лупе сам престана. Накрая се появиха петната.

— Наричат се саркома на Капоши — обясни Еди. — Кожно заболяване. Израждане.

Калахан кимна:

— Същата седмица след появата на петната Лупе отиде в Нюйоркската многопрофилна болница. С Магръдър го посетихме една нощ в края на юни. Дотогава се залъгвахме, че ще оздравее; той беше млад и силен. Но още когато влязохме, разбрахме, че това е краят. Той беше на командно дишане. Целите му ръце бяха надупчени от системи. Изпитваше ужасни болки. Не искаше да се приближаваме. Опасяваше се, че е заразно. Тогава почти нищо не се знаеше за болестта.

— Затова е било още по-страшно — вметна Сузана.

— Да. Лекарите смятали, че има болест на кръвта, разпространяваща се между хомосексуалисти или с общи игли. Все повтаряше, че е чист, че всичките му изследвания за наркотици са отрицателни. „От деветнайсетгодишен не съм взимал. Дори едно джойнтче, кълна се в Бога.“ Успокоихме го, че знаем, че не взима наркотици. Седнахме до леглото му и той ни хвана за ръцете. Калахан преглътна шумно.

— Ръцете ни… накара ни да ги измием, преди да излезем. За всеки случай. Благодари ни, че сме дошли. Каза на Роуан, че „Дом“ е най-хубавото нещо в живота му. Че това е истинският му дом.

Не съм изпитвал по-силна нужда от алкохол, както през тази нощ. Останах обаче с Роуан и минах покрай всички барове, без да ги погледна. Легнах си съвсем трезвен, но знаех, че не е за дълго. Първата глътка е тази, която те напива, казват анонимните алкохолици, и аз скоро щях да отпия своята. Някой барман вече чакаше да ми я налее. Две нощи по-късно Лупе умря.

На погребението сигурно е имало повече от триста души, почти всички бяха пребивавали в „Дом“. Видях много сълзи и чух много красиви думи, някои от хора, които вероятно не можеха да вървят по права линия. Когато свърши, Роуан Магръдър ме хвана за ръката и каза: „Не знам кой си, Дон, но знам какъв си — дяволски добър човек и дяволски тежък пияница, който не е близвал алкохол… от колко?“