Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 151

— Дон?

Гласът му звучи малко замаяно, като на човек, който се е събудил от дълбок сън. Също и леко развеселено. Лупе посочва обувките:

— Да не ги сложиш в супата?

— Може да подобрят вкуса и но не, смятам да ги прибера в склада.

Калахан се изненадва от спокойния, си глас. И от спокойния си пулс! Сърцето му бие с обичайните шейсет-седемдесет удара в минута.

— Някой ги беше оставил отзад. Ти как я караш?

Лупе се усмихва; изглежда по-красив отвсякога.

— Бях спрял да изпуша един фас — отвръща. — Времето беше хубаво и исках да постоя навън. Не ме ли видя?

— Видях те. Изглеждаше като замаян, затова не исках да те прекъсвам. Би ли отворил склада?

Лупе отваря вратата.

— Хубави обувки. „Бали“. Кой ще остави такава скъпа марка на някакви си пияндета?

— Сигурно на собственика не са му харесвали.

Калахан чува камбаните, този зловещо примамлив звън, и стиска зъби. Причернява му за миг. „Само не сега — помисля си. — Само не сега.“

Това не е молитва (напоследък Калахан рядко се моли), но някой отгоре явно го чува, защото звънът заглъхва. Световъртежът му преминава. От другата стая някой се интересува какво става с вечерята. Друг ругае. Всичко тече постарому. На Калахан зверски му се пие. Както обикновено, но сега по-силно от всякога. Той си спомня чувството от докосването на пластмасовата дръжка. Тежестта на сатъра. Звука от забиването. И усеща отново онзи вкус. Вкуса на смъртта от кръвта на Барлоу. Какво бе казал вампирът в кухнята на Петри, след като счупи кръста от майка му? Че било тъжно да гледаш как някой губи вярата си.

„Тази нощ ще присъствам на срещата на анонимните алкохолици“ — мисли си Калахан, докато стяга обувките с ластик и ги хвърля в съответното килерче. Понякога срещите помагат. Той никога няма да каже: „Аз съм Дон и съм алкохолик“, но все пак помагат. Лупе е застанал непосредствено зад него. Когато се обръща, Калахан се стряска.

— Спокойно — засмива се Лупе.

Почесва се небрежно по врата. Раничките още се виждат, но до сутринта ще са изчезнали. Въпреки това Калахан знае, че вампирите виждат нещо. Или надушват. Или усещат по друг начин.

— Слушай — казва Калахан. — Мислех си да се измъкна града за седмица-две. Малко разпускане. Защо не дойдеш? Можем да попътуваме из щата. Да отидем за риба.

— Не мога. От хотела не ми дават отпуска преди юни. Освен това тук имаме доста работа. Но ако искаш, ще го уредя с Роуан. Няма проблем. — Лупе се вглежда изпитателно в лицето му. — Май наистина имаш нужда от почивка. Изглеждаш уморен. И нервен.