Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 149

10.

Април е и въздухът вече ухае на пролет. Калахан е в „Дом“ от пет часа, първо пише чекове за нескончаемите месечни сметки, после забърква кулинарния си специалитет — „супа от жаби с галушки“. Месото всъщност е говеждо, но шантавото име му звучи забавно.

Заема се да мие големите тенджери — не защото е необходимо (в „Дом“ съдове не липсват), а защото майка му го е научила да поддържа така кухнята — винаги чиста.

Взима една тенджера и отива на задния вход; държи съда с една ръка, а отваря вратата с другата. Излиза на тясната улица с намерение да излее сапунената вода в покрития с решетка канал, но изведнъж: спира. Виждал е подобна гледка и преди, във Вилидж, но тогава двамата мъже — единият опрян с длани на стената, другият с лице към него и с долепен до тухлите гръб — бяха само силуети. Тези двамата се виждат ясно на светлината от кухнята и онзи с гръб към стената и с вид на заспал е познат на Калахан.

Лупе.

Въпреки че този участък на улицата е ярко осветен и Калахан не се е старал да пази тишина (дори пееше „Да направим нещо щуро“ на Лу Рийд), никой от двамата не го забелязва. Унесени са в транс. Мъжът пред Лупе е около петдесетте, с официален костюм. До него на паважа стои скъпо кожено куфарче. Главата му е приведена и наклонена леко встрани. Впил е устни във врата на Лупе. Какво има под тях? Яремната вена? Сънната артерия? Калахан не се интересува. Този път не чува камбаните, но вонята е толкова силна, че очите му се насълзяват и носът му потича. Двамата мъже са обгърнати от тъмносиньо пулсиращо сияние. „Пулсира в такт с дишането им — мисли си Калахан. — Това означава, че е реално.“

Той чува лек шум от засмукване. Като звука от страстните целувки на влюбените в някой сълзлив филм.

Калахан действа, без да се замисля. Оставя тенджерата с мръсната, мазна вода. Тя издрънчава силно върху каменното стъпало, но двамата мъже не помръдват. Калахан се връща в кухнята. Сатърът, с който е насякъл говеждото, още стои на плота. Острието му блести. Той вижда отражението на лицето си в него и си мисли: „Е, поне аз не съм от тях. Още имам отражение.“ После стиска пластмасовата дръжка. Пак излиза на улицата. Прекрачва тенджерата. Въздухът е топъл и влажен. Някъде се чуват капки. Другаде звучи музика: „Някой спаси живота ми тази нощ“. От влагата около близката улична лампа се образува ореол. Април е, а на десет крачки от Калахан — доскоро ръкоположен католически свещеник — един вампир смуче кръвта на жертвата си. Смуче кръвта на мъжа, в когото Доналд Калахан е влюбен.

„Замалко да ме хванеш в ноктите си“ — пее Елтън Джон и Калахан пристъпва напред, вдигнал сатъра. Замахва и го забива дълбоко в главата на вампира. Лицето на вампира се разполовява. Той рязко изпружва глава нагоре като хищник, доловил стъпките на нещо по-голямо и опасно от него самия. След миг се отпуска на колене, сякаш се кани да вдигне куфарчето си, но като че ли решава да мине без него. Изправя се, обръща се и бавно се отдалечава към края на уличката. Към гласа на Елтън Джон, който пее: „Някой спаси живота ми тази нощ, някой спаси жииивооотааа ми…“. Сатърът още стърчи от главата на вампира. Дръжката се поклаща при всяка стъпка като изпъната опашчица. Калахан вижда малко кръв, но не фонтана, който е очаквал. Прекалено е шокиран, за да мисли, но по-късно ще стигне до извода, че тези същества имат твърде малко от тази течност. Каквото и да ги поддържа, трябва да е доста по-неестествено от обикновената човешка кръв. Онова, което е текло във вените им приживе, се е пресякло като варен жълтък.