Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 124

Роланд остана така, със скръстени ръце и длани на бузите, докато настъпи тишина; сетне заговори:

— Радваме се на гостоприемството на Кала. Чуйте ме, моля аз.

— Казваме благодарност-сай! — закрещя тълпата. — Чуваме те много добре! Роланд кимна и се усмихна:

— Аз и приятелите ми идваме отдалеч и имаме още много да направим и видим. Затова ще се откриете ли за нас, ако ние се открием за вас?

Еди почувства, че го побиват тръпки. „Това е първият въпрос“ — помисли си.

Джейк стисна ръката му.

Преди да завърши мисълта си, тълпата закрещя:

— Да, и благодарност-сай!

— Вярвате ли, че сме такива, за каквито се представяме, и приемате ли онова, което правим?

„Това е вторият“ — рече си Еди и сега той стисна ръката на Джейк.

Видя как Телфорд и Диего Адамс се споглеждат изненадано. Явно разбираха, че решението се взима пред очите им и те с нищо не могат да го предотвратят.

„Твърде късно, момчета“ — помисли си Еди.

— Стрелци! — изкрещя някой. — Истински стрелци, благодарност-сай! Благодарност в името Господне!

Последва одобрителен рев. Крясъци и ръкопляскане. Възгласи: „Благодарност!“, „Да“ и дори „Дявол го взел, истина е.“

Когато утихнаха, Еди зачака последния въпрос, най-важния: „Искате ли помощ от нас?“ Роланд не го зададе; просто каза:

— Сега ще се оттеглим и ще положим глави, защото сме уморени. Но преди това ще ви изпея една песничка, която съм сигурен, че знаете. Думите му бяха посрещнати с радостен рев; те наистина я знаеха.

— Знам я и я обичам — продължи Роланд от Гилеад. — Знам я от древни времена, но не бях очаквал да чуя „Оризовата песен“ от нечия уста, най-малкото от моята. Стар съм вече и гласът ми не е добър като преди, затова за прошка моля аз, ако пея фалшиво…

— Стрелецо, казваме благодарност-сай! — извика една жена. — Радост ще е за нас, да!

— А нима аз не чувствам същото? — попита тихо Стрелеца. — Не давам ли радост от моята радост и вода, която съм донесъл със собствените си ръце и сърце?

— Дай я на зелените нивя — изпяха в хор жителите на Кала и Еди почувства как в очите му напират сълзи.

— О, Боже — въздъхна Джейк. — Той знае толкова много…

— Радвайте се на ориза — завърши Роланд.

Остана неподвижен за миг, сякаш събираше сили от оранжевото сияние на факлите, после затанцува нещо средно между жига и степ. Отначало бавно, много бавно, на пети и на пръсти, на пети и на пръсти. Подметките му издадоха отново онзи звук като от удари върху ковчег, но този път в ритъм; все по-бързо и по-бързо.

Сузана се приближи до Еди и Джейк. Очите и бяха широко отворени, в усмивката и се четеше удивление. Тя силно притисна ръце до гърдите си.

— О, Еди! Подозирал ли си, че е способен на това? Имал ли си дори най-малка представа?