Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 122

— Използвал съм този и другия, а също и рюгера. И не смей да говориш друг път така на мен и на приятелите ми, сякаш сме жалки палячовци.

— Ако съм те обидил по някакъв начин, стрелецо, крещя за прошка.

Еди малко си отдъхна. Стрелецо. Белокосият негодник поне бе проявил здрав разум да го нарече така, дори да не му вярваше.

Оркестърът изсвири няколко акорда. Главният музикант преметна ремъка на китарата през врата си и извика:

— Хайде, всички! Стига сте се тъпкали! Време е да се поизпотим!

Тълпата му отвърна с весели възгласи. Проехтяха и няколко експлозии, които накараха Еди да посегне към револвера.

— Спокойно, приятелю — рече Телфорд. — Това са само бомбички. Децата хвърлят пиратки, нали се сещаш?

— Ясно. За извинение моля аз.

— Няма защо — усмихна се Телфорд.

Беше чаровна усмивка като на Татко Картрайт и от нея Еди ясно разбра, че този човек никога няма да застане на тяхна страна. Освен ако всички Вълци от Тъндърклап не бъдат проснати мъртви пред погледа му в този Павилион. Ако това се случи, той щеше да твърди, че ги е подкрепял от самото начало.

8.

Танците продължиха до изгряването на луната и тази нощ тя се виждаше ясно. Еди танцува с няколко местни дами. Два пъти игра валс със Сузана в ръце, а през останалото време тя го съпровождаше с количката си, като се обръщаше ту наляво, ту надясно в такт с музиката. На постоянно променящата се светлина от факлите лицето и бе влажно и радостно. Роланд също танцува, грациозно, но не особено въодушевено, помисли си Еди. Във всеки случай по нищо в програмата не личеше какъв завършек ги очаква. Джейк и Бени Слайтман се бяха отделили от тълпата, но по едно време Еди ги видя коленичили до едно дърво и залисани в игра, подозрително наподобяваща „Забиване на ножка“.

След края на танците имаше песни. Оркестърът започна с тъжна любовна балада. Продължи с по-бърза песен, толкова наситена с местния жаргон, че Еди не успяваше да следи текста. Не се налагаше, за да разбере, че е леко циничен; мъжете се кикотеха, жените надаваха възторжени писъци, а някои старци запушваха уши.

След встъплението неколцина души се качиха на сцената при оркестъра, за да изпълнят по някоя песен. Не бяха особено надарени (освен една пищна дама, но с друго), но публиката изпращаше всеки с възторжени овации. Две момичета на около девет години, очевидно близначки, изпълниха балада, наречена „Улиците на Кампара“ под съпровода на китарата в ръцете на едното. Еди се удиви от пълната тишина, която настъпи сред публиката. Макар че повечето мъже бяха много пияни, никой не наруши мълчанието. Никой не хвърляше бомбички. Мнозина, сред тях и Хейкокс, слушаха с просълзени очи. Еди си беше мислил, че разбира емоционалното напрежение, в което живееше градът, но се оказа, че се е лъгал. Сега си даваше истинска сметка за това.

Когато песента за отвлечената жена и загиващия каубой свърши, последваха няколко секунди на пълна тишина-дори нощните птици бяха замлъкнали. След това тълпата избухна в бурни аплодисменти. „Ако гласуват сега за опълчването си срещу Вълците, дори Татко Картрайт няма да посмее да се противопостави“ — помисли си Еди.