Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 123

Момичетата се поклониха и скочиха сковано на тревата. Еди си помисли, че с това програмата е свършила, но за негова изненада Калахан се качи на сцената и заговори:

— Знам една още по-тъжна песен, на която ме е научила майка ми.

Запя весела ирландска песничка, наречена „Налейте ми едно, нещастници“. Текстът и беше не по-малко неприличен от изсвирената по-рано от оркестъра, но този път Еди разбираше повечето думи. Заедно с останалите слушатели той весело заприпява последното стихче на всеки куплет: „Преди да легна под земята, налейте ми едно в устата, нещастници!“ След песента на Стареца Сузана се приближи до сцената и околните и помогнаха да се качи. Тя размени няколко думи с тримата китаристи и им показа нещо на грифа на единия инструмент. Те кимнаха. Еди предположи, че знаеха песента или поне някоя версия.

Тълпата тръпнеше в очакване. Еди беше любопитен, но не се изненада, когато тя запя „Нещастното момиче“, която бе изпълнявала по време на пътуването им. Вярно, не пееше като Джоан Бейс, но гласът и бе наситен с емоции и изразителен. И защо не? В песента се разказваше за жена, напуснала дома си. След края на изпълнението и не последва мълчание като след песента на момичетата, но имаше искрени аплодисменти. Прозвучаха възгласи: „Да!“, „Още!“, „Хайде пак!“ Сузана не изпя друго (защото само тази песен знаеше), но направи дълбок реверанс. Еди ръкопляска, докато го заболяха дланите, накрая пъхна пръсти в устата си и изсвири.

Сетне (чудесата на тази вечер сякаш нямаха край) самият Роланд се качи на сцената, докато неколцина мъже внимателно сваляха Сузана.

Джейк и новият му приятел дойдоха при Еди. Бени Слайтман носеше Ко. До тази вечер Еди бе готов да се закълне, че зверчето би ухапало всеки, който се опита да го вземе, ако не е от ка-тета.

— Може ли да пее? — попита Джейк.

— Бих се учудил. Да видим.

Еди не знаеше какво да очаква и леко се удиви от възбуденото туптене на сърцето си.

9.

Роланд свали револвера и патрондаша си. Подаде ги на Сузана, която ги взе и ги закачи на кръста си. При това ризата и прилепна плътно към тялото и на Еди за миг му се стори, че гърдите и изглеждат по-големи. Реши, че само му се струва заради светлината.

Факлите бяха оранжеви. Роланд стоеше сред тях, строен като момче. За миг огледа мълчаливите, любопитни лица и Еди почувства дланта на Джейк, малка и студена, в своята. Нямаше нужда да пита момчето какво си мисли, защото същото минаваше и през неговата глава. Никога не беше виждал човек, който да изглежда толкова самотен, толкова лишен от радостите на живота, от приятелство и топлина. Видът му сред това весело множество само караше истината за него да изпъква: той бе последният. Нямаше други. Ако Еди, Сузана, Джейк и Ко се представяха за наследници като него, това бе много далеч от реалността. Илюзия, едва ли не. Роланд обаче… Роланд…

„Стига — помисли си Еди. — Не мисли за това. Не и тази нощ.“

Роланд бавно скръсти ръце, притисна дясната си длан до лявата си буза и лявата длан до дясната. За Еди това не означаваше нищо, но седемстотинте жители на Кала нададоха възторжен рев, надминаващ обикновените аплодисменти. Еди си спомни един концерт на „Ролинг стоунс“. Тълпата бе издала същия шум, когато барабанисгьт на групата, Чарли Уотс, заудря по инструментите си първите тактове на „Хонки тонк уман“.