Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 121

— Имате ли още оръжия? — попита Телфорд. — Не може да нямате, ако смятате да се изправите срещу Вълците. Аз лично смятам, че това е лудост, не го крия. Вон Айзенхарт е на същото мнение…

— Овърхолсър смяташе така, но си промени мнението — прекъсна го Еди кротко.

Отпи глътка чай и погледна Телфорд над ръба на чашата си с надежда да види колебание в очите на другия мъж. Може би леко раздразнение. Не се получи.

— Уейн Ветропоказателя — подсмихва се Телфорд. — Да, да, върти се ту насам, ту натам. Не бъди толкова сигурен за него, млади сай.

На Еди му идеше да каже: „Абе това да не са ти шибани избори“, но запази мълчание. Дръж си устата, гледай добре, говори малко.

— Имате ли например бързострели? Или гранати? — продължи да разпитва Телфорд.

— Ами, може и да имаме.

— Никога не съм чувал за жена стрелец.

— Нима?

— Нито за момче, като стана дума. Дори чирак. Откъде да сме сигурни, че сте такива, за каквито се представяте? Кажи, моля аз.

— Ами… това е труден въпрос — отвърна Еди. Изпитваше силна антипатия към Телфорд, който изглеждаше твърде възрастен, за да има застрашени деца.

— Все пак хората ще искат да са сигурни. Преди да докарате бурята.

Еди си спомни думите на Роланд: „Можете да ни призовете, но никой не може да ни отзове.“ Ясно бе, че жителите на Кала още не го осъзнаваха. Поне Телфорд не го осъзнаваше. Разбира се, имаше въпроси, на които трябваше да се отговори, и то утвърдително; Калахан го беше споменал и Роланд го бе потвърдил. Три въпроса. Първият беше свързан с помощта. Еди не беше чул някой да задава тези въпроси и не очакваше да стане сега. Не смяташе, че ще им ги зададат и на събранието. Отговорите щяха да бъдат дадени от незначителни хорица като Посела, които дори нямаше да осъзнават какво ги питат. От хора, чиито деца бяха застрашени.

— Кой си ти всъщност? — попита Телфорд. — Кажи ми, моля аз.

— Еди Дийн от Ню Йорк. Надявам се, че не се съмняваш в честността ми. Моля се на Христос да не е така.

Телфорд отстъпи плахо крачка назад. Еди изпита мрачно удоволствие от реакцията му. Страхът не беше за предпочитане пред унижението, но все пак бе по-добре от нищо.

— Не, изобщо не се съмнявам, приятелю! Моля аз! Но кажи ми, използвал ли си някога револвера, който носиш? Кажи ми, моля аз.

По очите на Телфорд личеше, че не му вярва. Може би у Еди бе останало твърде много от нюйоркския неудачник, за да убеди този фермер-сай, но той не мислеше, че това е причината. Поне не основната. Този човек вече бе решил да гледа безучастно как Вълците отвличат децата на съседите му и просто не вярваше в лесното разрешение на проблема със силата на оръжието. Еди обаче вярваше в револвера си. Дори го обичаше. Спомни си единствения си, ужасен ден в Луд, когато отчаяно тикаше Сузана с инвалидната и количка под сивото небе и тътена на божествените барабани. Спомни си Франк, Лъстьр и Топси Моряка; спомни си жената на име Мод, коленичила, за да целуне един от безумците, когото бе застрелял. Какво беше казала? „Не трябваше да убиваш Уинстьн; днес е рожденият му ден.“ Нещо подобно.