Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 114

Овърхолсър и Калахан се качиха на платформата. Еди с тревога забеляза, че никой от другите им спътници не се присъедини към тях. Роланд без колебание изкачи трите широки дървени стъпала. Еди го последва, въпреки че коленете му бяха омекнали.

— Добре ли си? — прошепна Сузана в ухото му.

— Засега.

От едната страна на платформата имаше кръгла сцена, върху която стояха седмина мъже — всичките с бели ризи, сини дънки и черни колани. Еди разпозна инструментите им и макар че мандолината и банджото го наведоха на мисълта, че музиката ще е леко посредствена, гледката все пак го окуражи. Никой не вика оркестър за човешко жертвоприношение, нали? Може би най-много някой барабанчик, за подгряване на публиката.

Еди се обърна към тълпата. С ужас забеляза, че прохода, през който бяха минали, вече го нямаше. Всички го гледаха. Мъже и жени, млади и стари. Безизразни лица. И нито едно дете сред тях. Лица, прекарващи по-голямата част от деня на слънце, напуканата им кожа го доказваше. Лошото предчувствие не го напускаше.

Овърхолсър застана до простата дървена маса на платформата. Върху нея лежеше голямо пухкаво перо. Фермерът го вдигна. Възцари се такава дълбока тишина, че Еди чу хрипливото дишане на някакъв старец.

— Свали ме, Еди — нареди тихо Сузана.

Той неохотно се подчини.

Овърхолсър излезе на ръба на платформата, вдигна перото и заговори:

— Аз съм Уейн Овърхолсър от фермата „Седем мили“. Чуйте ме сега, моля аз.

— Казваме благодарност-сай — измърмориха всички в един глас.

Овърхолсър посочи Роланд и неговия тет, застанали един до друг с прашните си дрехи (Сузана не стоеше в истинския смисъл на думата; крепеше се изправена между Еди и Джейк). На Еди не му се бе случвало да го оглеждат толкова изпитателно.

— Ние, мъжете от Кала, чухме Тян Джафърдс, Джордж Телфорд, Диего Адамс и останалите, които се изказаха на Събранието. Там говорих и аз, като казах: „Те идват да вземат децата ни“, имайки предвид Вълците, разбира се, „после ни оставят на мира за поколение или повече. Така стоят нещата и нека не се опитваме да ги променяме.“ Сега смятам, че думите ми са били малко прибързани. Тълпата леко зашумя.

— На същото събрание отец Калахан ни извести, че от север идва отряд стрелци.

Последва нов шепот, този път малко по-силен. „Стрелци… Среден свят… Гилеад.“

— Избрахме представители, които да отидат и да ги видят. Ето ги тези хора. Те твърдят, че са… каквито отец Калахан ги определи.

Овърхолсър смутено се заозърта. Сякаш се сдържаше да не пръдне. Еди беше виждал такова изражение и преди, главно по телевизията, когато някой политик не може да отрече неудобен факт.

— Твърдят, че са от изгубения свят. Тоест…

„Хайде, Уейн — помисли си Еди. — Изплюй камъчето. Можеш.“

— …тоест от наследниците на Елд.

— Слава вам, богове! — провикна се някаква жена. — Боговете ги изпращат да спасят децата ни, истина е!

Някой и изшътка.

Овърхолсър изчака да настъпи тишина, сетне продължи: