Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 112

— Пълни глупости, за извинение моля аз — изсумтя Овърхолсър. — Овцете наистина пасат тревата ниско, но когато прекараме кравите през пасището, в тора има достатъчно семенца.

— Аха.

Еди не се сети да каже друго, но като се замисли за войните между животновъдите, цялата идея му се стори наистина изключително глупава.

— Хайде — подкани ги Овърхолсър. — Скоро ще се стъмни, а в Павилиона е организирано пиршество във ваша чест. Целият град се е събрал да ви приветства.

„И добре да ни огледа“ — помисли си Еди.

— Да тръгваме — съгласи се Роланд. — До здрач ще сме там. Или греша?

— Напълно си прав.

Овърхолсър заби пети в хълбоците на коня и дръпна рязко юздите (толкова грубо, че Еди присви очи). Заслиза към града, останалите го последваха.

5.

Еди никога нямаше да забрави първата им среща с жителите на Кала. Предполагаше, че е така заради изненадите; всичко тук го удивляваше. Винаги щеше да си спомня начина, по който се промени светлината на факлите, когато свършиха изказванията — странното, разноцветно сияние. Винаги щеше да си спомня неочаквания поздрав на Ко към тълпата. Изпълнените с очакване лица, собствения си безумен страх, гнева си към Роланд. Изпълнението на Сузана на пианото в малката беседка, наричана от местните „Музиката“. О, да, незаличими спомени. Още по-ярък бе споменът за Стрелеца.

Роланд танцуваше.

Най-ярък обаче бе споменът за язденето им по пустата главна улица и усещането му за обреченост. Предчувствието за наближаваща катастрофа.

6.

Стигнаха града точно преди залез. Облаците се разкъсаха пред последните слънчеви лъчи. Улицата беше пуста и прашна. Копитата на конете тропаха глухо по коравата земя. Еди видя голяма конюшня, комбинация от странноприемница и гостилница на име „Почивка“ и голяма двуетажна постройка в дъното на улицата, което вероятно бе Градското събрание на Кала. Вдясно от тази сграда светеха факли. Вероятно там ги чакаха всички жители на градчето, но на северния му край, откъдето бяха влезли, нямаше никого.

От зловещата тишина между празните дървени тротоари го побиха тръпки. Той си спомни разказа на Роланд за последното пътуване на Сюзан в Меджис, върху открита каруца, с вързани отпред ръце и примка на врата. Там улицата също била празна. Отначало. Сетне, недалеч от кръстовището на Големия път и Пътя на Коприненото ранчо, Сюзан и мъчителите и минали покрай самотен селянин с очи на касапин, както се беше изразил Роланд. По-късно тълпата я замервала с гнили зеленчуци и пръчки, дори с камъни, но този човек бил първият — ли не с известна нежност, когато го подминала на път за чарю-трий, древния празник на Жътвата.

Когато влизаха в Кала Брин Стърджис, Еди очакваше да види този човек, тези очи на касапин, и наръч царевични кочани. Защото този град му носеше лошо предчувствие. Не за стаено зло — както Меджис в последната нощ от живота на Сюзан Делгадо, — а за нещо лошо в най-обикновения смисъл. Лош късмет, лош избор, лошо предзнаменование. Лошо ка, може би. Той се наведе към Слайтман Старши: