Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 101

„Сигурно — помисли си. — Какво друго?“ Това трябваше да е, но защо изведнъж всичко и изглеждаше променено? „Всичко. Може би моята машинария се е повредила.“

Ко изскимтя и протегна дългия си врат към нея. Тя най-после осъзна защо всичко изглежда променено. Освен, че някак си бе прескочил с цели седем минути напред, светът наоколо сякаш беше възвърнал предишния си вид. Тя отново го гледаше от по-ниско. Беше по-близко до Ко и до земята. Прекрасните и нови крака отново се бяха скъсили.

„Как е станало? И кога? В тези пропуснати седем минути ли?“

Ко отново изскимтя. Този път прозвуча почти като лай. Гледаше покрай нея, в друга посока. Тя се обърна. Шестима души пресичаха Четирийсет и шеста улица към тях. Петимата бяха нормални. Шестото бе жена с бяло лице и покрити с мухъл дрехи. На мястото на очите и зееха черни дупки. Устата бе отворена и по долната и устна пълзяха зелени червеи. Пресичащите заедно с нея вървяха така, че да има място и за нея, също както пешеходците по Второ Авеню се отдръпваха пред Роланд и приятелите му. Сузана предполагаше, че и в двата случая хората усещат нещо необичайно и се поместват. Само че тази жена не беше в тодаш. Тя бе мъртва.

12.

Тримата си проправяха път сред засипания с боклук и отломки парцел към усилващото се тананикане. Както преди, Джейк виждаше лица навсякъде. Гашър и Хутс, Тик Так и Флагс, войниците на Елдред Джонас, Дипап и Рейнълдс; видя майка си и баща си и Грета Шоу, домашната им прислужница, която приличаше на Едит Бънкър от телевизията и винаги махаше кората от сандвичите му. Грета Шоу, която понякога го наричаше „Бама“ и това беше тяхната малка тайна.

Еди виждаше хора от стария си квартал: Джими Полио, хлапето с деформирания по рождение крак, и Томи Фредерикс, който толкова се възбуждаше, докато гледаше уличните игри на бейзбол, че правеше безумни физиономии и си беше спечелил прозвището Призрачния Томи. Също Скипър Браниган, който би предизвикал на бой самия Ал Капоне, ако известният мафиот направи глупостта да си покаже носа в квартала им; и Чаба Драбник, Лудия Шибан Унгарец. Видя лицето на майка си в купчина натрошени тухли, с блестящи очи от две парченца стъкло. Видя приятелката си Дора Бертоло (Дора Цицата, както я наричаха всички хлапета, защото гърдите и бяха като дини). И, разбира се, Хенри. Хенри стоеше в мрака и го гледаше. Само че сега се усмихваше, не се мръщеше, както обикновено, и му показваше вдигнатия си палец. Усилващите се гласове сякаш нашепваха: „Давай смело. Хайде, Еди, покажи на какво си способен. Казвах ли им аз на ония? Когато бяха зад «Далис» и пушехме цигарите на Джими Полио, казвах ли им? «Братлето ми може да убеди и дявола да се самозапали», така им казвах. Нали?“ Да, така им беше казал. „Винаги съм вярвал в теб. Винаги съм те обичал. Понякога съм те разочаровал, но винаги съм те обичал. Ти беше моето малко братле.“

Еди заплака. Но това бяха щастливи сълзи.

Роланд виждаше всички неспокойни духове на живота си, от майка си и дойката до посетителите от Кала Брин Стърджис. С приближаването им към розата чувството му за сигурност се усилваше — убедеността му, че всичките му действия, страдания, загуби, цялата пролята кръв не са били напразно. Имаше причина. Имаше цел. Имаше живот и любов. Чуваше всичко това в песента. Заплака. Това бяха сълзи на облекчение след дългия, изпълнен с изпитания път. Мнозина бяха загинали. Душите им обаче още живееха тук и пееха с розата. Все пак животът му не беше преминал напразно.