Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 103

— Може би съм си въобразила — рече тя на зверчето. — Нали?

Ко бе насочил вниманието си повече към стрелкащите се светлини на фаровете, които сигурно му приличаха на блестящите очи на огромни хищници. Изскимтя плахо.

— Освен това момчетата скоро ще се върнат.

— Четата — съгласи се обнадеждено скунксът.

„Защо не отидох с тях? Еди щеше да ме пренесе.“

— Не можех — прошепна Сузана. — Не можех.

Защото част от нея се страхуваше от розата. От близостта и. Тази ли нейна половина бе владяла тялото и през загубените седем минути? Сузана се боеше, че е било така. Поне сега се беше махнала. Беше си взела краката, за да се върне в Ню Йорк през 1977. Така бе отнела и страха и от розата. Това вече беше добре. Тя не искаше да се бои от нещо толкова силно и прекрасно.

„Друга самоличност ли? Мислиш ли, че жената с краката има друга самоличност?“

Иначе казано, друга версия на Дета Уокър.

От тази мисъл и се доплака. Сега разбираше как се чувства човек, когато пет години след успешна операция рентгенолозите му кажат, че виждат сянка в белия му дроб.

— Не — прошепна отчаяно; група минувачи се отдръпнаха леко от оградата, въпреки че така намаляваха разстоянието помежду си. — Не, не искам да се повтаря. Не може да се случи отново. Аз съм цяла. Аз съм… оправена.

Колко време се бавеха приятелите и? Тя погледна електронния часовник. Показваше 8:42, но не беше сигурна, че е верен. Струваше и се, че са се бавили много повече. Цяла вечност. Дали да не ги извика? Само да и се обадят, да се увери, че са още там.

„Не. Без такива. Ти си стрелец. Поне той така твърди. Така си мисли. Не върви да пищиш като ученичка, видяла гъсеница. Стой тук и чакай. Ще се справиш. Ко е до теб и…“

Тогава видя мъжа на отсрещния тротоар. Стоеше до будката за вестници. Беше гол. През гърдите и корема му бе изрязан знак У, зашит нескопосано с черен конец. Безжизнените му очи я съзерцаваха. Погледът му сякаш минаваше през нея. Сякаш минаваше през света.

Всяка надежда, че може да е видение, изчезна, когато Ко излая.

Сузана запищя.

14.

Когато розата се разтвори и им показа цвета си като алена пещ с яркожълто слънце в средата, Еди видя всичко, което беше важно.

— Боже мили! — възкликна Джейк; гласът му прозвуча сякаш от хиляди километри.

Еди виждаше велики събития и щастливи случайности. Видя Алберт Айнщайн, който за малко да бъде бутнат от фургон, разнасящ мляко, докато пресичаше улицата. Видя момче на име Алберт Швайцер да стъпва на сантиметри от локвичка сапунена вода до оголен кабел. Един нацистки оберлейтенант да изгаря листче с датата и мястото на съюзническия десант на Западния фронт. Видя как един мъж, възнамеряващ да отрови питейната вода на цял Денвър, умира от инфаркт в колата си край магистрала 80 с пакетче пържени картофи от „Макдоналдс“ в скута. Видя как един терорист, обвил тялото си с експлозиви, обръща гръб на претъпкан ресторант и вперва очи в небето като хипнотизиран. Видя четирима души да спасяват детенце от чудовище, чиято глава изглеждаше съставена от едно-единствено око.