Читать «Библиотекарите» онлайн - страница 4

– Признавам се за виновен - предаде се Уил.

– Какво ще стане следващия февруари? - попита Мейгън, сякаш Уил никога досега не беше чувал този въпрос.

– Проклет да съм, ако знам. Да ви помогна ли с въжетата?

Филип седеше в камбуза и се взираше като зомби в мобилния си. Уил неволно видя лицата на малоумните му приятели, изскочили от триизмерния екран, които си дрънкаха нещо на неразбираемия им жаргон. Английският език съвсем официално беше отишъл по дяволите. По едно време разпозна трептящото продълговато лице на Анди, най-добрия приятел на Филип, и успя да различи думата „домашно“.

Уил се възползва от предоставената му възможност и се намеси.

– Домашно ли имаш?

Филип натисна копчето за спиране на звука и отхапа от препечената филийка.

– Есе.

– Що за есе?

– Просто есе.

– Кога смяташ да го напишеш?

– Почти съм приключил. Стига си се потил.

Уил изсумтя одобрително.

– Денят се очертава хубав. Ще се радвам да дойдеш с мен.

– На риба ли?

– Аха.

– Не, благодаря.

– Защо не?

– Не си падам по убиването на безобидни създания.

– Ще ги хващаме и ще ги пускаме.

– Не си падам и по нараняването на безобидни създания.

Синът му закачи долната си устна с показалец и направи измъчена физиономия.

– Господи, Фил.

– Имам среща с приятели.

– Какви приятели?

– С едни момичета.

– Не знаех, че познаваш хлапета тук.

– Е, вече знаеш.

И с тези думи Филип отново включи звука на мобилния си и изключи баща си.

Момичета, помисли си Уил. Какъвто бащата, такъв и синът.

По-късно сутринта, когато Филип се изнесе, Уил си направи труда да се разходи до офиса на яхтклуба и да го проследи. Видя през прозореца как някакво жълто кабрио спря при тротоара и три красиви момичета качиха единствения му наследник. Хлапето беше малко дългуресто, но изглеждаше добре, с едрия кокал на баща си, висок за петнайсетте си години, с рошава руса коса. За щастие на ръст също се беше метнал на баща си. Нанси беше дребничка - докато не я разлютиш. Тогава Уил изглеждаше като джудже в сравнение с нея. Напоследък го кастреше достатъчно често от разстояние, за да се чувства доста дребен.

Уил грабна писалка от рецепцията и с инстинкта на настоящ баща и бивш агент на ФБР си записа номера на кабриото. Просто така, за всеки случай.

Върна се на „Уил Пауър“ погледна към пустото място на съседа и въздъхна. Можеше да излезе в морето с дамите. Денят се бе ширнал пред него. Риболовът отпадна и се чудеше какво да прави. От доста време отлагаше ремонта на охладителната система и с неохота реши, че е дошло време да се поизцапа.

Часове по-късно чу моторницата да се връща. Захвърли с радост инструментите, избърса ръце с парцал и излезе в чудния топъл следобед. Подозираше, че дамите ще имат проблем с приставането на заден ход, и се оказа прав. След два неуспешни опита на Марджи да улучи мястото на обръщане той предложи да се качи на борда и да свърши работата вместо тях. Паркира идеално моторницата и метна въжетата в протегнатите ръце, които се бяха зачервили от слънцето.

– Нашият рицар на бял кон - рече Мейгън. - Едно питие?

– Само да скоча да облека нещо.