Читать «Библиотекарите» онлайн

– Дръж добре фенера - каза старецът на момичето.

Вятърът виеше и бледо осветените от луната облаци сякаш се носеха из небето със скоростта на тримачтов кораб под напора на бурен вятър. Наблизо морето бучеше и се пенеше.

Гледаха как двама подкрепящи се с ром работници копаят дупка в замръзналата през януари почва.

– Сигурна ли си, че това е правилното място?

Момичето каза, че е сигурно, но старецът разбираше по изражението му, че не е така.

Той хвана наметалото си при гърлото.

– Ако мястото не е това, утре ще те върна в къщата на барона и повече няма да чуеш за мен.

Зъбите на момичето затракаха.

Един от работниците се опита да помогне, макар че произнасяше думите завадено заради рома, с който го беше почерпил старецът.

– За т’ва място се носят легенди, скуайър¹¹. Откак бях момче. Нищо чудно да има нещо вярно в думите на момата.

– В такъв случай защо ти или другарите ти не сте проверили? - отвърна старецът.

– От страх - отвърна другият работник. - Навремето тъдява имало манастир. Носят се приказки, че посред нощ бродят духове на закачулени монаси. А сега е горе-долу полунощ. Човек трябва да е сбъркан, за да дойде по това време.

– Тогава защо се съгласихте да дойдете с нас?

– Щото досега никой не е предлагал да плати - отвърна първият работник. - Но ако там долу има нещо, ще се оправяте без нас.

Старецът погледна дългата стълба, която бяха донесли двамата мъже. Съмняваше се, че подаграта ще му позволи да я използва, но пък и не вярваше, че изобщо ще открият нещо. В такъв случай го очакваше уютната стаичка в хана във Фишбърн.

Купчината изкопана пръст растеше.

– Не сте тукашни, нали? - попита вторият работник.

– Не. Оттатък морето съм, от Филаделфия.

– Така ли? - отвърна работникът. - И когато почне война, на чия страна ще застанете?

Старецът въздъхна.

– Не искам никакви войни. Надявам се да няма кръвопролития, но ако се наложи да избирам страна, ще го направя.

Работникът не преставаше.

– Ако не сте за краля, спирам да копая.

Внезапният звън на желязо върху камък привлече вниманието им и позволи на стареца да избегне отговора.

– Голям ли е? - попита другият копач.

Престъргването с лопатата показа, че камъкът е голям.

– Разчистете го - нареди старецът. - Вижте дали няма ръб.

Не след дълго се установи, че са попаднали на доста голям блок с равни стени, плътно долепен до друг.

– Подпъхни лопатата си под него! - разпореди се старецът. - Да видим дали не може да се мръдне.

Момичето пристъпи напред. Люлеещият се фенер хвърляше светлина и сенки върху камъка. Старецът видя, че е затворила очи.

„Моли ли се?“

Камъкът беше повдигнат на няколко сантиметра и старецът заръча на момичето да се приближи към светлината. Оказа се, че ръбът на блока почива върху яка греда. Под нея цареше абсолютен мрак.

– Христе всемогъщи! - промълви един от работниците. - Това е дело на човешка ръка.

– Продължавайте да го вдигате! - нареди старецът. – Само гледайте да не падне. Изместете го настрани.

Двамата се подчиниха и не след дълго в земята зейна достатъчно голяма дупка, за да може през нея да мине човек.