Читать «Библиотекарите» онлайн - страница 5

Върна се на „Уил Пауър“, отвори гардероба и започна да навлича някакво поло, като си говореше сам, без да осъзнава иронията от малката си реч предвид името на лодката²¹.

– Уил, я се стегни, дяволите да те вземат. Опитай се да не бъдеш пълен идиот, става ли? Можеш ли да го направиш? Как мислиш?

Когато главата му се подаде през яката, погледът му падна върху снимката на Нанси от полагането на клетва във Вашингтон, когато я повишиха в заместник-директор на отдел „Киберпрестъпления“. Изглеждаше добре, много щастлива. Той едва не бе съсипал всичко с гадното си държане и мърморенето, че ще им се наложи да живеят във Вашингтон. Успяха някак да решат проблема и да намерят компромис. А ето че сега можеше да прецака всичко, ако не внимава.

Отпусна се в стола на палубата на моторницата и закърка бира. По принцип внимаваше с пиенето, а часът беше ранен, но реши, че му се полага малко глезене. Не беше виждал Нанси кажи-речи от два месеца, ако не се брои тридневното ѝ посещение в Панама Сити за Коледа. А извънредната ваканция на Филип с татко му определено не беше от най-забавните.

Изгорелите от слънцето дами разполагаха със зареден хладилник, купища снакс и безкрайни теми за разговор. Двете се суетяха около него, а Мейгън се грижеше никога да не остава без бира и подхранваше егото му. Яхтата му била чудна. Имал страхотен загар. Бил наистина в добра форма (за мъж на неговата възраст). Уил бил първата знаменитост, която вижда ла отблизо.

– Кога се сдоби с лодката? - попита го Марджи.

– Преди петнайсетина години. Размених я за един автобус.

– Автобус ли?

– Дълга история — отвърна Уил.

Тя прие отговора му и продължи нататък:

– За срока, който остава, ли си дошъл тук?

– Колкото и дълъг да е той.

– Да се надяваме, че е повече от тринайсет месеца - рече Мейгън.

– Да се надяваме.

Мина около час и Марджи задряма от слънцето и бирата. Мейгън предложи на Уил да остане за вечеря. Той написа есемес на сина си и бързо получи отговор. Филип беше зает със свои работи.

– Дадено.

– Ще я оставя да спи - каза Мейгън. - Смятам да приготвя паста. Знаеш ли как се работи с печката на Бен?

Под палубата лодката се полюшваше приятно от следобедния вятър. Уил завъртя клапана на бутилката и запали газовия котлон, след което се разположи на канапето, докато Мейгън шеташе и готвеше. Зяпна като хипнотизиран тесните бикини, скриващи стегнатия ѝ задник. Докато търсеше подправки, тя случайно попадна на бутилка скоч в един шкаф.

– Обичам това нещо - измърка Мейгън. – Бележка - да не забравя: Смени бутилката с пълна, преди да си тръгнем. Искаш ли?

Уил знаеше марката на Бен. „Джони Уокър“, черен етикет, неговият най-добър приятел и най-лют враг. Въздъхна.

– Въздържател съм.

– Но ти изпи три бири!

– Въздържам се от уиски.

– Алкохолът си е алкохол.

– Дълбоко се заблуждаваш.

– Какво толкова може да стане? Няма да позволим да паднеш зад борда. Освен това аз съм медицинска сестра. Мога да се справя с всичко.

– Жена ми може да се обади.

– Нали затова е измислена гласовата поща, скъпи.

Първата щедра глътка му донесе чувството за завръщане у дома. Тъмна и силна, събуждаща небцето и гъделичкаща гърлото. Секунди по-късно я усети в главата си като внезапно вцепеняващо удоволствие. Здрасти, Джони, помисли си той. Къде се изгуби, друже?